Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Видях, че се смая, и побързах да добавя:

— Зависи от характера на поръчката и от човека, който я дава. Каква работа трябва да ти свърша и кой си ти? Хайде, разкажи ми сега всичко. Значи… велосипедът ти е откраднат. И ти искаш да разбереш кой е направил това и къде се намира.

— Не. Аз знам кои са го взели.

— Аха. И кои именно?

— Джокер и неговата банда. Те искат да… примамят мама.

— Да примамят майка ти?

Не го разбрах.

Момчето ме гледаше съвсем сериозно.

— Как се казваш? — попитах.

— Роар.

— И по-нататък?

— Роар… Андресен.

— А на колко си години?

— На осем и половина.

— Къде живееш?

Той назова един от далечните по-нови квартали на града, някъде на югозапад, който почти не познавах. Бях виждал блоковете му само от разстояние — пейзаж, който ми напомняше с нещо Луната, ако, разбира се, там горе има жилищни комплекси.

— А майка ти знае ли къде са сега?

— Не. Не се беше върнала още, когато излязох. Намерих адреса ти в указателя и взех автобуса насам. Дойдох тук, без да съм питал когото и да било.

— Ще се опитаме да позвъним на майка ти, за да не се уплаши, че си изчезнал. Имате ли телефон?

— Да, но съм абсолютно сигурен, че още не се е върнала у дома.

— Добре де, но тя сигурно работи някъде. Можем да й позвъним там, нали?

— Не можем, защото вече е на път към къщи. А освен това не желая тя да разбере за… това.

Внезапно ми се стори съвсем голям човек. Толкова голям, че да му задам въпроса, който пареше на езика ми. Днешните момчета знаят много повече от нас някога.

— Ами баща ти, той къде е?

Очите му се разшириха — единствената промяна, която забелязах у него.

— Той… той вече не живее при нас. Напусна ни. Мама каза, че си е намерил друга жена, която пък има две свои деца. Мама казва, че татко е лош и че аз просто трябва да го забравя.

За миг сякаш видях пред мен Томас и Беате… Побързах да кажа:

— Слушай, смятам, че ще е по-добре да те закарам вкъщи и там ще поумуваме дали можем да намерим велосипеда ти. Всичко останало ще ми разкажеш в колата, бива ли?

Облякох якето си и огледах стаята, преди да излезем. Още един ден щеше да отмре, без да остави никакви зрими следи.

Роар се обади:

— Няма ли да си вземеш пистолета?

Погледнах го:

— Пистолета?

— Да.

— Аз… аз нямам оръжие, Роар.

— Наистина ли? Аз пък си мислех…

— Така е само във филмите. И на телевизията. Ала не и в действителния живот.

— Аха…

Момчето изглеждаше искрено разочаровано.

Тръгнахме. В момента, в който затварях вратата зад себе си, чух телефонът да звъни. За миг се поколебах дали да не се върна, но разсъдих, че сигурно е някой, който ще поиска да намеря котката му, и че все едно няма да успея да вдигна навреме слушалката. Пък и към котки съм алергичен. Така че оставих телефона да си звъни.

Провървя ни: асансьорът работеше. Докато слизахме, аз попитах момчето:

— Този Джокер, за когото спомена, кой е?

То ме погледна сериозно и промълви с треперлив глас:

— Той е… лош.

Не попитах нищо повече, преди да потеглим с колата.

Навън отново бе захладняло. Студът се бе вкопчил в предсмъртна хватка с побледнялото небе, а дъхът на шампанско, който сякаш се носеше във въздуха преди обяд, вече не се долавяше. В очите на хората, които минаваха покрай нас, не сияеха пролетни отблясъци. В тих сега се четяха само делничните проблеми, служебни, домашни. Зимата пак се бе върнала — това се чувстваше и в атмосферата, и по посивелите лица на минувачите.

Бях оставил колата си на платения паркинг при Торнплас. Там ме чакаше тя, на вид невинна, макар да й беше ясно, че времето, определено от таксата на паркометъра, отдавна е изтекло.

Моят малък клиент вървеше до мен и ми хвърляше крадешком бързи погледи, както всяко осемгодишно момче, когато крачи с баща си из града. Само че не му бях баща (пък и нямаше какво толкова да види в мен), а частен детектив в средата на трийсетте си години, без съпруга, без син, без добри приятели, без приятелка. Можех да преуспея единствено в някой клуб на самотниците, ала и за член на такъв не ме бяха канили.

Имах си обаче автомобил, на път да преживее още една зима и да навърши осмата си пролет. И то в движение, като изключим трудностите при запалването му, особено при резките промени на времето. Настанихме се в него и след няколкоминутна борба със стартера потеглихме. Роар не спускаше широко отворените си очи от устата ми, която изрече куп ругателства, без да издаде нито звук. Успявам да се сдържа и рядко ругая на глас в присъствието на жени или деца. Може би това също е причина, загдето на никого не съм симпатичен.