Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

Колоната потегли. Съвсем болен и дори остарял, след не повече от две минути поетът се качваше на верандата на Грибоедов. Тя беше вече пуста. В ъгъла си допиваше някаква компания, неин център беше едно известно конферансие с тюбетейка на главата и чаша „Абрау“ в ръка.

Натовареният с пешкирите Рюхин бе посрещнат любезно от Арчибалд Арчибалдович и незабавно освободен от проклетите парцали. Да не беше толкова измъчен от клиниката и камиона, Рюхин навярно би изпитал удоволствие да разкаже как е минало всичко в болницата и да поукраси разказа си с намислени подробности. Но нямаше желание, пък и колкото и да не беше наблюдателен, сега, след мъчението в камиона, Рюхин за пръв път се взря остро в пирата и разбра — въпреки че разпитва за Бездомни — и дори възклицава: „Ох-ох-ох!“. той всъщност е абсолютно равнодушен към съдбата на Бездомни и ни най-малко не го съжалява. И добре прави! Браво на него!" — с цинична и самоунищожителна злоба си помисли Рюхин, прекъсна разказа си за шизофренията и помоли:

— Арчибалд Арчибалдович, една водка, ако обичате…

На физиономията на пирата се изписа съчувствие, той прошепна:

— Разбирам… веднага… — и махна на келнера.

След четвърт час Рюхин седеше съвсем сам, превит над порция карагьоз, и пиеше чашка след чашка, разбрал и признал, че в неговия живот вече нищо не може да се поправи, а може само да се забрави.

Поетът бе пропилял своята нощ, докато другите бяха гуляли, и сега разбираше, че не може да я върне. Достатъчно беше да вдигне глава от лампата към небето, за да разбере, че нощта е загубена безвъзвратно. Келнерите чевръсто смъкваха покривките от масите. Котараците, които сновяха край верандата, имаха утринен вид. Върху поета неумолимо се стоварваше денят.

Ако на другата сутрин някой беше казал на Стьопа Лиходеев така: „Стьопа, ако не станеш веднага от леглото, ще бъдеш разстрелян!“ — Стьопа би отговорил с отпаднал, тих глас: „Разстреляйте ме, правете ме каквото щете, но няма да стана.“

Не да стане — струваше му се, че не може да отвори очи, защото само да го стори, ще блесне мълния и главата му в същия миг ще се пръсне на парчета. В тази глава бучеше тежка камбана, между очните му ябълки и затворените клепачи плуваха кафяви петна с огненозелени краища, а на всичкото отгоре му се повръщаше и му се струваше, че това има връзка със звуците на някакъв натрапчив грамофон.

Стьопа се напрягаше да си спомни нещо, но си спомняше само едно — май че снощи, но кой знае къде, беше стоял със салфетка в ръка и се беше опитвал да целуне някаква дама, като й обещаваше, че на другия ден точно по обед ще й отиде на гости. Дамата не искаше: „Не, не, няма да съм си в къщи!“ — но Стьопа упорито настояваше: „Пък аз непременно ще дойда!“

Стьопа нямаше представа нито коя е била дамата, нито колко е сега часът, нито коя дата и кой месец е, но най-лошото беше, че не можеше да разбере и къде се намира. Помъчи се да си изясни поне последното и с тази цел разлепи слепените клепачи на лявото си око. В сумрака нещо хвърляше мътни отблясъци. Стьопа най-сетне позна голямото огледало и разбра, че лежи по гръб у дома си, тоест в бившето легло на бижутершата, в спалнята. Но в този миг така го стегна главата, че той затвори очи и застена.

Да обясним: Стьопа Лиходеев, директорът на театър „Вариете“, се беше събудил сутринта у дома си в апартамента, който беше наел заедно с покойния Берлиоз в една голяма шестетажна сграда, разположена във формата на буквата „П“ на улица Садовая.

Трябва да кажем, че този апартамент №50 отдавна имаше ако не лоша, то във всеки случай странна репутация. Само допреди две години негова собственичка беше вдовицата на бижутера Дьо Фужере. Ана Францевна дьо Фужере, петдесетгодишна почтена и много делова дама, даваше три от общо петте си стаи под наем на някакъв човек, който се казваше, струва ми се, Беломут, и на друг един — със загубено презиме.

И ето че преди две години в апартамента взеха да се случват необясними произшествия: хората от този апартамент почнаха да изчезват безследно.

Един неработен ден в апартамента се появи милиционер, извика в антрето втория квартирант (този с изчезналото име) и му каза, че трябвало да прескочи за малко до районното управление, нещо да подпише. Квартирантът поръча на Анфиса, преданата и отдавнашна слугиня на Ана Францевна, ако някой му се обади по телефона, да каже, че ще се върне след десет минути и тръгна с учтивия милиционер с бели ръкавици. Но той не само че не се върна след десет минути, но изобщо не се върна. Най-чудното е, че заедно с него изчезна, изглежда, и милиционерът.