Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

— Мръсници!

Един шофьор палеше с озлобено лице камиона си. До него файтонджия шибаше коня си по задника с лилави юзди и викаше:

— Хайде с конче вихрогонче! Карал съм в психиатрията!

Наоколо тълпата боботеше и обсъждаше невижданото произшествие. С една дума, беше станал отвратителен, гнусен, пикантен, свински скандал, който свърши чак когато камионът отнесе от вратите на Грибоедов нещастния Иван Николаевич, милиционера, Пантелей и Рюхин.

Когато в чакалнята на прочутата психиатрична клиника, построена наскоро в покрайнините на Москва, до реката, влезе човек с остра брадичка и бяла престилка, беше един и половина през нощта. Трима санитари не изпускаха от очи седналия на канапето Иван Николаевич. До него ужасно развълнуван седеше и поетът Рюхин. Пешкирите, с които бяха вързали Иван Николаевич, лежаха накуп върху същото канапе. Ръцете и краката на Иван Николаевич бяха свободни.

Като видя влезлия, Рюхин пребледня, поизкашля се и каза плахо:

— Добър вечер, докторе.

Докторът кимна на Рюхин, но докато кимаше, гледаше не него, а Иван Николаевич.

А той седеше съвсем неподвижен, с озлобено лице, навъсил вежди, и при влизането на лекаря дори не помръдна.

— Ето, докторе — кой знае защо тайнствено зашепна Рюхин, поглеждайки плахо към Иван Николаевич, — това е известният поет Иван Бездомни… и как да ви кажа… опасяваме се дали не е алкохолно отравяне…

— Много ли пиеше? — попита през зъби лекарят.

— Не, пийваше, ама не без мярка…

— Хлебарки, плъхове, дяволчета или бездомни псета да е гонил?

— Не — потрепера Рюхин, — вчера го виждах, и тази сутрин… беше си съвсем здрав.

— А защо е по наполеонки? От леглото ли го вдигнахте?

— Докторе, той в ресторанта така дойде…

— Аха, аха — изрече с подчертано задоволство докторът, — ами тези синини от какво са? Да не се е бил с някого?

— Паднал от някаква ограда, а после в ресторанта удари един човек… и още някои…

— Тъй, тъй, тъй — каза докторът, обърна се към Иван и добави: — Добър вечер!

— Здрасти, вредителю! — злобно и високо отговори Иван.

Рюхин така се засрами, че не посмя да вдигне очи към учтивия доктор. Но оня никак не се обиди, ами с привично леко движение си свали очилата, вдигна пеша на престилката, пъхна ги в задния джоб на панталона, после попита Иван:

— На колко сте години?

— Абе я се пръждосвайте всички по дяволите, ама ха! — грубо се развика Иван и се извърна.

— Но защо се сърдите? Нима съм ви казал нещо неприятно?

— На двайсет и три години съм — възбудено заговори Иван — и ще напиша оплакване срещу всички вас. На първо място срещу тебе, гнидо! — обърна се той специално към Рюхин.

— От какво искате да се оплачете?

— От това, че мен, здрав човек, ме хванаха и насила ме довлякоха в лудницата! — тросна се Иван.

Рюхин се вгледа в Иван и изтръпна: абсолютно никакво безумие нямаше в очите му. От мътни, каквито бяха в Грибоедов, те бяха станали бистри както преди.

„Майчице! — уплашено си помисли Рюхин. — Ама той наистина е нормален! Каква идиотщина! Защо наистина го довлякохме тука? Нормален е, нормален, само муцуната му е изподрана…“

— Вие се намирате — спокойно заговори лекарят и седна на бяла табуретка с метално лъскаво краче — не в лудницата, а в клиниката, и ако не е необходимо, никой няма да ви задържи.

Иван Николаевич погледна недоверчиво изпод вежди, но все пак измърмори:

— Слава тебе, господи! Намери се най-сетне един нормален между тези идиоти начело с ей този тъпак и бездарник Сашка!

— Кой е този бездарник Сашка? — осведоми се лекарят.

— Ей го на, Рюхин! — Иван посочи с мръсен пръст към Рюхин.

Оня пламна от негодувание.

„И това вместо да ми благодари, че се грижа за него — помисли си с горчивина. — Наистина долен човек!“

— Психика на типичен кулак — заговори Иван Николаевич — изглежда, много му се дощя да разобличи Рюхин. — При това кулак, който много умело се маскира като пролетарий. Вижте му само постната физиономия и я сравнете със звучните стихотворения, дето ги тъкми за Първи май. Ха-ха-ха… „Вейте се!“ „Развейте се!“… ама я надникнете в него да го видите какво мисли… ще ахнете! — Иван Николаевич зловещо се разсмя.

Рюхин дишаше тежко, беше се изчервил и мислеше само за едно: че е стоплил в пазвата си змия, че е помогнал на човек, който се оказа в действителност негов лют враг. И най-важното, че е безсилен — да не вземе сега да се кара с душевноболен?!