Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

Ах, те викаха напразно: Михаил Александрович не можеше никъде да се обади. Далече-далече от Грибоедов, в огромна зала, осветена от хилядосвещни лампи, върху три покрити с цинк маси лежеше онова, което доскоро беше Михаил Александрович.

На първата — голото тяло със съсиреци кръв, с премазана ръка и смачкан гръден кош, на другата — главата с избити предни зъби, с помътнели отворени очи, които не се бояха от рязката светлина, а на третата — купчина изкаляни дрипи.

Около обезглавения се бяха събрали: един професор по съдебна медицина, един патологоанатом със своя просектор, представители на следствените власти и литераторът Желдибин, заместник на Михаил Александрович в МАССОЛИТ, извикан по телефона и оставил в къщи болната си съпруга.

Една кола дойде да вземе Желдибин и най-напред го откара заедно със следователите (това стана към полунощ) в жилището на убития, където запечатаха книжата му, и чак тогава всички потеглиха за моргата.

Сега застаналите над останките на покойния се съвещаваха как ще е по-добре: дали да зашият отрязаната глава за тялото, или просто да изложат трупа в Грибоедовата зала, като го покрият с червен плат до брадичката.

Да, Михаил Александрович никъде не можеше да се обади и напразно се възмущаваха и крещяха Денискин, Глухарьов, Квант и Бескудников. Точно в полунощ дванайсетимата литератори напуснаха горния етаж и слязоха в ресторанта. Там отново споменаха мислено и с лошо Михаил Александрович, защото, разбира се, всички маси на верандата бяха заети и се наложи да вечерят в красивите, но задушни зали.

Точно в полунощ в първата нещо изгромоля, зазвънтя, пръсна се и заподскача. И веднага тънък мъжки глас бясно закрещя под съпровода на музиката: „Алилуя!“ Беше засвирил прочутият джаз на Грибоедов. Лъсналите от пот лица сякаш засияха, изрисуваните на тавана коне сякаш оживяха, лампите като че светнаха още по-силно. Изведнъж затанцуваха като пощръклели и двете зали, а след тях затанцува и верандата.

Затанцуваха Глухарьов с поетесата Тамара Полумесяц, затанцува Квант, затанцува романистът Жукопов с някаква киноактриса в жълта рокля. Танцуваха: Драгунски, Чардакчи, нисичкият Денискин с огромната Щурман Жорж, танцуваше красивата архитектка Семейкина-Гал, здравата притисната от някакъв непознат с бял конопен панталон. Танцуваха свои и гости, московчани и хора от провинцията, писателят Йохан от Кронщад, някой си Витя Куфтик от Ростов, май че режисьор, с морав лишей върху цялата буза, танцуваха най-изтъкнатите представители на подсекция „Поезия“ към МАССОЛИТ, тоест Павианов, Богохулски, Сладки, Шпичкин и Аделфина Будзяк, танцуваха късо подстригани младежи с неизвестни професии и широки от ватените подплънки рамене, танцуваше някакъв много възрастен с брада, в която се бе оплело стръкче зелен лук, с него танцуваше възрастна, изнурена от малокръвие госпожица в смачкана оранжева копринена рокличка.

Плувнали в пот, келнерите носеха над главите си запотени халби бира, дрезгаво и злобно викаха: „Пардон, гражданино!“ Някъде един глас командваше през рупор: „Един карски кебап! Две зубровки! Шкембе по селски!“ Тънкият глас вече не пееше, а виеше: „Алилуя!“ Грохотът на златните чинели в джаза заглушаваше от време на време грохота на съдовете, които миячките спускаха по наклонена плоскост в кухнята. С една дума — ад.

А в полунощ в този ад се появи видение. На верандата изникна черноок красавец с брадичка като кинжал, облечен във фрак, и обгърна с царствен взор своите владения. Ах, мистиците твърдяха, че някога красавецът не носел фрак, а ходел препасан с широк кожен колан, от който стърчали дръжките на пистолети, косата му, черна като гарваново крило, била превързана с алена копринена кърпа и той командвал бриг, който плавал по Карибско море под черно мъртвешко знаме с череп и две кръстосани кости.

Но не, не! Лъжат изкусителите мистици, никакви Карибски морета няма на този свят и не плават по тях дръзки пирати, и не ги преследва корвета, не се стеле над вълните барутен дим. Нищо няма и нищо не е имало! Виж, онази хилава липа там, нея я има, както и чугунената ограда, и булевардът зад нея… И ледът се топи в съдинката, а на съседната маса светят нечии кръвясали бичи очи, и е страшно, страшно… О, богове, богове мои, отрова ми дайте, отрова!…

Изведнъж над една масичка изпърха думата „Берлиоз!“ Джазът внезапно се разпадна и млъкна, като че ли някой беше стоварил върху него юмрук. „Какво, какво, какво?“ — Берлиоз!" Че като наскачаха, като почнаха да възклицават…