Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

— А как се казва? — тихо го попитаха на ухото.

— Ах, името му! — възкликна с горчивина Иван. — Да му знаех името! Не успях да му разчета името на визитната картичка… Помня само първата буква — „В“, името му започва с „В“! Но какво ли ще е това име с „В“? — сам се запита Иван, хвана се за челото и изведнъж замърмори: — В, в, в! Ва… Во… Вашнер! Вагнер! Вайнер? Вегнер, Винтер? — косата му се изправи от напрежението.

— Вулф? — жалостиво извика някаква жена. Иван се разсърди.

— Глупачка! — кресна той, търсейки с очи извикалата. — Какво общо има Вулф? Вулф няма никаква вина! Во, во… Не, Така няма да си спомня! Вижте какво, граждани: обадете се веднага в милицията да пратят пет мотоциклета с картечници за залавянето на професора. И да не забравите да кажете, че с него има още двама: някакъв кариран дангалак… с пукнато пенсне… и един черен тлъст котарак. Пък аз през това време ще претърся Грибоедов… Усещам, че е тук!

В силна възбуда Иван разбута стълпените хора, заразмахва свещта, като се капеше с восък, и занаднича под масите. Тогава се чу думата: „Лекар!“ и нечие мило месесто лице, избръснато, охранено и с рогови очила, се появи пред Иван.

— Другарю Бездомни — заговори лицето с юбилеен глас, — успокойте се! Вие сте потресен от смъртта на обичания от всички нас Михаил Александрович… не, просто Миша Берлиоз. Ние прекрасно ви разбираме. Необходимо ви е спокойствие. Сега приятелите ще ви сложат да си легнете и вие ще се унесете…

— Абе ти — озъби му се Иван, — ти разбираш ли, че трябва да хванем професора? Какво ми се вреш с тия глупости! Кретен!

— Но, другарю Бездомни, моля ви се!… — отвърна лицето, изчерви се, заотстъпва и вече сто пъти съжали, че се е намесило в тази история.

— А не, тъкмо на тебе няма да ти простя — с неизразима омраза изрече Иван Николаевич.

Гърч обезобрази лицето му, той бързо премести свещта от дясната си ръка в лявата, замахна широко и зашлеви съчувстващото лице по ухото.

Тогава се сетиха да се нахвърлят върху Иван и се нахвърлиха. Свещта угасна и очилата, изхвърчали от лицето, бидоха веднага стъпкани. Иван нададе страшен боен вопъл, който се чу, за всеобщо удоволствие, чак на булеварда, и почна да се брани. Зазвънтяха падащи от масите съдове, жените закрещяха.

Докато келнерите връзваха поета с пешкири, в гардероба се водеше разговор между командира на брига и портиера.

— Ти видя ли го, че е по наполеонки? — студено попита пиратът.

— Но, Арчибалд Арчибалдович — разтрепера се портиерът, — как можех да не го пусна, нали е член на МАССОЛИТ?

— Ти видя ли го, че е по наполеонки? — повтори пиратът.

— Но моля ви се, Арчибалд Арчибалдович — цял пламна портиерът, — какво можех да направя? Аз разбирам, на верандата има дами…

— С дамите това няма нищо общо, на дамите им е безразлично — отговори пиратът, като буквално изгаряше с очи портиера, — но на милицията не й е безразлично! Човек може да върви по долни дрехи из улиците на Москва само в един-единствен случай — ако е придружен от милиция и отива на едно-единствено място — в районното управление на милицията! А ти като портиер трябва да знаеш, че видиш ли такъв човек, длъжен си на секундата да свиркаш. Чуваш ли какво става?

Обезумелият портиер чу откъм верандата глъч на сбиване, шум от строшени съдове и женски писъци.

— Е, кажи, какво да те правя сега? — попита корсарят.

Кожата по лицето на портиера придоби тифозен оттенък, очите му помъртвяха. Привидя му се, че черната, сресана на път коса се покри с огнена коприна. Пластронът и фракът изчезнаха и от кожения колан се подаде дръжката на пистолет. Портиерът си представи как виси обесен на формарс реята. Със собствените си очи видя изплезения си език и безжизнената си, обронена на рамото глава и дори чу плисъка на вълните зад борда. Краката му се подкосиха. Но пиратът се смили над него и угаси пронизващия си поглед.

— Внимавай, Николай! Това да ти е за последен път! Такива портиери в нашия ресторант не са ни притрябвали. По-добре се хвани да пазиш някоя черква. — След като каза всичко това, той изкомандува точно, ясно и бързо: — Пантелей от бюфета. Милиционер. Протокол. Кола. В психиатрията — и добави: — Свиркай!

След четвърт час потресените присъстващи не само от ресторанта, но и на булеварда, и по прозорците на къщите, които гледаха към градината на ресторанта, видяха как през вратата на Грибоедов Пантелей, портиерът, един милиционер, един келнер и поетът Рюхин изнасят повит като кукла младеж, облян в сълзи, който плюе, мъчейки се да улучи именно Рюхин, и крещи: