Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

— Но защо всъщност ви докараха тук? — попита лекарят, след като изслуша внимателно изобличенията на Бездомни.

— А че дявол ги знае тия кретени! Грабнаха ме, вързаха ме с някакви парцали и ме помъкнаха с камион!

— Позволете да ви попитам защо сте дошли в ресторанта по долни дрехи?

— Няма нищо чудно — отговори Иван, — отидох да се къпя в Москва река, пък там ми свиха дрехите и ми оставиха тия дрипи! Няма да тръгна гол през цяла Москва я! Навлякох каквото имаше, защото бързах за ресторанта, за Грибоедов.

Лекарят погледна въпросително Рюхин и оня навъсено измърмори:

— Ресторантът се нарича така.

— Аха — каза лекарят, — ама защо бързахте толкова? Делова среща?

— Преследвам консултанта — тревожно се озърна Иван.

— Какъв консултант?

— Познавате ли Берлиоз? — попита многозначително Иван.

— Кого… композитора ли? Иван се обърка.

— Какъв композитор? А, да, уф, не. Композиторът се казва като Миша Берлиоз.

На Рюхин не му се говореше, но се наложи да обясни:

— Берлиоз, секретарят на МАССОЛИТ, тази вечер е бил прегазен на Патриаршите от трамвай.

— Бе не лъжи, като не знаеш! — разсърди се на Рюхин Иван. — Аз бях там, а не ти! Оня нарочно го натика под трамвая!

— Бутна ли го?

— Защо трябва да го е бутнал — възкликна Иван, ядосан, че никой нищо не разбира. — Такъв няма нужда да те бута! Едни номера прави — да ти настръхне косата! Той предварително знаеше, че Берлиоз ще го сгази трамвай!

— Някой друг освен вас да е видял консултанта?

— Там е лошото, че само ние двамата с Берлиоз.

— Тъй. И какви мерки взехте, за да заловите този убиец? — при тези думи лекарят се обърна и хвърли поглед към жената с бяла престилка, седнала встрани до една маса. Тя извади лист и почна да попълва празните му графи.

— Мерки ли? Ами взех от кухнята една свещ…

— Тази ли? — лекарят посочи натрошената свещ, сложена на масата пред жената заедно с иконичката.

— Да, същата и…

— Ами иконката защо ви беше?

— А, иконката ли… — Иван се изчерви. — То всъщност иконката най-много ги изплаши — и той посочи пак с пръст към Рюхин, — работата е там, че той, консултантът де, той, да си кажем откровено… е свързан със сатаната… и иначе не може да се улови.

Санитарите, кой знае защо, изпънаха ръце като войници и не сваляха поглед от Иван.

— Нда — продължи Иван, — свързан е! Това е неоспорим факт. Той е разговарял лично с Пилат Понтийски. Какво сте ме зяпнали! Истината ви казвам! Той всичко е видял — и балкона, и палмите. С една дума. бил е при Пилат Понтийски, това ви го гарантирам.

— Да, да, продължавайте…

— Затова, значи, си окачих иконката на гърдите и хукнах…

В този миг часовникът внезапно удари два пъти.

— О-хо! — възкликна Иван и стана от канапето. — Часът е два, пък аз си губя времето с вас! Прощавайте,. къде ви е телефонът?

— Пуснете го до телефона — заповяда лекарят на санитарите.

Иван грабна слушалката, а в това време жената тихо попита Рюхин:

— Женен ли е?

— Ерген — уплашено отговори Рюхин.

— Профсъюзен член?

— Да.

— Милицията? — завика Иван в слушалката. — Милицията ли е? Другарю дежурен, наредете да бъдат пратени незабавно пет мотоциклета с картечници за залавянето На чужденец консултант. Какво? Елате да ме вземете, ще дойда с вас… Обажда се поетът „Бездомни от лудницата… Какъв ви е адресът? — шепнешком попита Бездомни лекаря, като прикриваше слушалката с длан, после“ отново завика в нея: — Чувате ли ме? Ало?… Безобразие! — изведнъж закрещя Иван и запокити слушалката в стената. После се обърна към лекаря, протегна му ръка, сухо каза „довиждане“ и се накани да си върви.

— Но моля ви, къде ще ходите? — заговори лекарят, като се взираше в очите на Иван. — Посред нощ и по долни дрехи? … Вие не сте добре, останете тук.

— Я ме пуснете — каза Иван на санитарите, препречили вратата. — Бе вие ще ме пуснете ли или не? — със страшен глас кресна поетът.

Рюхин се разтрепера, а жената натисна някакво копче на масата и върху стъклената й повърхност изскочи лъскава кутия и пълна ампула.

— А, така ли?! — изрече бясно Иван и се заозърта като хванато в капан животно. — Е, добре тогава! Сбогом… — и се хвърли с главата напред към щорите на прозореца. Чу се удар, но нечупливите стъкла зад щорите го задържаха и след миг Иван се замята в ръцете на санитарите. Той хъркаше, опитваше се да хапе, крещеше:

— Виж ги ти какви прозорчета си имали!… Пусни ме! Пусни ме, ти казвам!

Спринцовката блесна в ръцете на лекаря, жената с един замах разпра вехтия ръкав на толстовката и се вкопчи с неженска сила в ръката на поета. Замириса на етер. Иван отмаля в ръцете на четиримата, опитният лекар използва момента и заби иглата в Ивановата ръка. Подържаха Иван още няколко секунди, после го сложиха на канапето.