Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

Набожната, или, откровено казано, суеверна Анфиса точно така и го изтърси на ужасно разстроената Ана Францевна: това е магия и тя много добре знае кой е отвлякъл и квартиранта, и милиционера, ама не иска да говори такива неща по вечерно време. Както е известно обаче, магията почне ли веднъж, после с нищо не можеш я спря. Вторият квартирант изчезна, доколкото си спомням, в понеделник, а в сряда сякаш вдън земята потъна и Беломут, но наистина при по-други обстоятелства. Сутринта дойде, както винаги, колата да го закара на работа и наистина го откара, но не върна никого и тя самата повече не се появи.

Мъката и ужасът на мадам Беломут бяха неописуеми. Но уви, и едното, и другото не продължиха дълго. Още същата нощ, като се върна с Анфиса от вилата си, за която, кой знае защо, беше побързала да замине, Ана Францевна не завари и гражданката Беломут в апартамента. Нещо повече: вратите на двете стаи, заемани от съпрузите Беломут, се оказаха запечатани.

Криво-ляво минаха два дена. А на третия Ана Францевна, която беше страдала през цялото това време от безсъние, отново спешно замина за вилата си… Трябва ли да казваме, че не се върна!

Останала сама, Анфиса се наплака до насита и си легна в два часа през нощта. Какво е станало с нея по-нататък, не се знае, но обитателите на другите апартаменти разправяха, че уж в апартамент №50 цялата нощ се чувало някакво чукане и прозорците светели чак до сутринта. А на сутринта се разбра, че и Анфиса я няма!

За изчезналите и за прокълнатия апартамент в къщата дълго се разправяха какви ли не истории, като например, че тази съсухрена и набожна Анфиса носела на спаружените си гърди кожена торбичка с двайсет и пет едри брилянта, собственост на Ана Францевна. Че уж в древния сайвант на вилата, за която така спешно беше заминала Ана Францевна, се намерили от само себе си някакви несметни съкровища също във вид на брилянти, както и на златни монети от царско време… И прочее все от тоя сорт. Е, което не знаем, за него не гарантираме.

Както и да е, но апартаментът остана празен и запечатан само една седмица, а после в него се настаниха покойният Берлиоз със съпругата си и същият този Стьопа, и той със съпругата си. Съвсем естествено е, че щом се озоваха в молепсаното жилище, и на тях почна да им се случва дявол знае какво! А именно — за един месец изчезнаха и двете съпруги. Само че не безследно. За съпругата на Берлиоз разправяха, че я виждали в Харков с някакъв балетмайстор, а съпругата на Стьопа била открита уж в приюта Божедомка; хората дрънкаха, че директорът на „Вариете“ благодарение на безбройните си връзки успял да я настани там в самостоятелна стая, но при едно условие — кракът й да не стъпва на Садовая…

И тъй, Стьопа взе да пъшка. Понечи да викне домашната прислужница Груня и да й поиска пирамидон, но можа все пак да съобрази, че това е глупаво и че Груня, разбира се, няма пирамидон. Опита се да викне на помощ Берлиоз, два пъти изстена: „Миша… Миша…“, но, както сами разбирате, отговор не получи. В апартамента цареше пълна тишина.

Стьопа размърда пръстите на краката си и се досети, че е легнал с чорапи, прокара трепереща ръка по бедрото си, за да установи дали е с панталон, или не, но не можа да разбере.

Най-сетне му стана ясно, че е изоставен, самотен, че няма кой да му помогне, и реши да стане, каквито и нечовешки усилия да му струва това.

Стьопа разлепи слепените си клепачи и видя, че се отразява в огледалото като човек с щръкнала на всички посоки коса, с подпухнала, обрасла с черна четина физиономия, плувнали в тлъстина очи, с мръсна риза и вратовръзка, по наполеонки и по чорапи.

Такъв се видя в огледалото, а до огледалото видя непознат човек, облечен в черно и с черна барета.

Стьопа седна на леглото и опули, доколкото можеше, кръвясалите си очи срещу непознатия.

Мълчанието наруши този непознат, той произнесе с нисък, тежък глас и с чуждестранен акцент следното:

— Добър ден, пресимпатични Степан Богданович!

Настъпи пауза, после Стьопа с огромно усилие изрече:

— Кой сте вие? — и се изненада, че не може да познае гласа си. Думата „кой“ произнесе с дискант, „сте“ — басово, а от „вие“ изобщо нищо не се получи.

Непознатият дружелюбно се усмихна, извади голям златен джобен часовник с брилянтен триъгълник на капака, който иззвънтя единайсет пъти, и каза:

— Единайсе. Точно един час ви чакам да се събудите, понеже ми казахте да бъда тука в десет. Ето ме!

Стьопа напипа на стола до кревата панталона, прошепна: