Михаил Булгаков - Майстора и Маргарита

Никой не знае каква мисъл е завладяла в този миг Иван, но преди да се втурне към задната стълба, той присвои една от тези свещи, а също и книжната иконичка. Заедно с тези предмети напусна непознатото жилище, като мърмореше нещо, смутен от мисълта за току-що изживяното в банята, и неволно се мъчеше да отгатне кой ли ще да е тоя нагъл Кирюша и дали не е негова отвратителната ушанка.

В пустата тъжна уличка поетът се озърна, търсейки беглеца, но онзи никакъв го нямаше. Тогава Иван твърдо си каза:

— Но да, разбира се, той е на Москва река! Напред!

Би било редно може би Иван Николаевич да бъде запитан защо смята, че професорът е именно на Москва река, а не другаде. Но бедата е там, че нямаше кой да го попита. Гнусната уличка беше съвсем пуста.

След много кратко време Иван Николаевич можеше вече да бъде видян при амфитеатралните гранитни стъпала към река Москва.

Иван се съблече и повери дрехите си на някакъв приятен брадатко, който пушеше свита собственоръчно цигара до една дрипава бяла риза толстовка и чифт вехти развързани обуща. Иван размаха ръце, за да му мине потта, и се стрелна като лястовица във водата. Дъхът му секна, толкова студена беше, и дори му мина през ум, че комай не ще може да изскочи на повърхността. Но изскочи и като пъшкаше и пръхтеше с изцъклени от ужас очи, Иван Николаевич заплува във вмирисаната на нафта черна вода между начупените зигзаги от крайбрежните лампи.

Когато мокрият Иван изтанцува по стъпалата до мястото, където беше оставил на брадатия дрехите си, стана ясно, че са задигнати не само вторите, но и първият, тоест самият брадат. Вместо купчината дрехи бяха останали само едни рипсени наполеонки, дрипавата толстовка, свещта, иконката и кутийка кибрит. В безсилна злоба Иван се закани с юмрук някому в далечината. После прикри голотата си с оставеното.

Сега го заглождиха две мисли: първо, че беше изчезнала членската му карта за МАССОЛИТ, с която никога не се разделяше, и второ, ще може ли в такъв вид да мине безпрепятствено през Москва? Все пак по наполеонки… Вярно е, че това никого не засяга, но дали няма да се заядат с него или да го задържат?

Иван откъсна онези копчета на наполеонките, с които те се закопчават на глезените — правеше си сметка, че така може би ще минат за летен панталон, вдигна иконката, свещта и кибрита и тръгна, като си каза:

— Отивам в Грибоедов! Той положително е там.

Градът вече беше заживял вечерния си живот. В прахта префучаваха камиони, веригите им дрънчаха, а отзад върху чували се бяха излегнали с коремите нагоре някакви мъже. Всички прозорци бяха отворени. Във всеки прозорец гореше лампа с оранжев абажур и от всички прозорци, от всички врати, от всички входове, от покривите и таваните, от мазетата и дворовете се изтръгваше с дрезгав вой полонезата из операта „Евгений Онегин“.

Опасенията на Иван Николаевич напълно се оправдаха: минувачите го заглеждаха и се обръщаха подире му. Затова реши да се махне от централните булеварди и да се промъкне по страничните улички — там хората не са толкова нахални и е по-малка вероятността да се лепнат за бос човек и да го влудят с въпроси за наполеонките, които упорито не пожелаха да заприличат на панталон.

Иван така и направи, потъна в тайнствения лабиринт на арбатските улички и се запровира край стените, като стрелкаше уплашени погледи, всеки миг се озърташе, от време на време се криеше във входовете и избягваше кръстопътищата със светофари и разкошните врати на посолствата.

Из целия му труден път, кой знае защо, безкрайно го измъчваше вездесъщият оркестър, под чийто съпровод тежък бас пееше за любовта си към Татяна.

Старинната двуетажна къща, боядисана в кремаво, се намираше на булевардния пръстен в дъното на хилава градинка, отделена от тротоара на пръстена с красива чугунена ограда. Малката площадка пред къщата беше асфалтирана и зиме там се извисяваше пряспа със забита в нея лопата, а през лятото се превръщаше в приказен летен ресторант градина. Наричаха тази къща Грибоедовата, понеже била уж някога собственост на лелята на писателя Александър Сергеевич Грибоедов. Е, дали наистина е била нейна — с положителност не знаем. Доколкото си спомням, писателят изобщо не е имал май никаква леля домопритежателка … Но къщата се наричаше именно така. Нещо повече, един московски дърдорко разправяше, че уж точно тук, на втория етаж, в кръглата зала с колоните, прочутият писател бил чел откъси от „От ума си тегли“ на същата тази леля, излегната върху канапето. Впрочем, дявол го знае, може и да й е чел, не това е важното!