Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Ако господарят научи, че ще гласуваме за социалистите, спукана ни е работата — казаха те.

— Няма как да разбере! Гласуването е тайно! — заспори мнимият свещеник.

— Тъй си мислиш ти, сине — отвърна Педро Втори, баща му. — Уж разправят, че е тайно, но винаги научават за кого сме гласували. И после, ако спечелят ония от неговата партия, ще ни изхвърлят на улицата, ще останем без работа. Аз оттук не съм мърдал, все тук съм живял. Къде ще се дяна?

— Не могат да изхвърлят всички ви, защото отидете ли си, господарят ще загуби повече, отколкото вие! — възрази Педро Трети.

— За когото и да гласуваме, винаги печелят те.

— Подменят бюлетините — обади се Бланка. Седнала сред селяните, и тя присъстваше на събранието.

— Този път няма да могат — каза Педро Трети. — Ще изпратим хора от партията да наблюдават в избирателните пунктове и да следят урните да се запечатват.

Но селяните клатеха глави — абе я се остави от тая. Опитът ги беше научил, че вари го, печи го — в крайна сметка лисицата винаги изяжда кокошките, нищо, че в предаваните от уста на уста бунтовни балади се пееше обратното. Затова, когато мина влакът на новия кандидат от Социалистическата партия — един късоглед и обаятелен доктор, чието пламенно слово разпалваше тълпите, те го гледаха от гарата под зоркото око на господарите, въоръжени с ловджийски пушки и с тояги и образували обръч около него. Изслушаха чинно думите на кандидата, ала нито един не посмя дори да му махне за поздрав. Само неколцина сезонни общи работници, които дойдоха на тумба, със сопи и вили, го приветстваха до прегракване — те нямаха какво да губят, бяха селски чергари, скитаха се из околността без постоянна работа, без семейство, без господар и без страх.

Скоро след смъртта и паметното погребение на Педро Гарсия Бланка започна да губи ябълковия си руменец, да чувства естествена отпадналост, без умишлено да си е спирала дишането, и да повръща сутрин, без да се е наливала с топла саламура. Допусна, че може да е от лакомия — тъкмо беше сезонът на златистите праскови, на кайсиите, на варената млада царевица, приготвяна в пръстени гърнета, с босилек за аромат; беше времето, когато се правят сладка и консерви за зимата. Но не й мина, въпреки че стоя на пост и молитва, пи лайка и очистителни и го удари на почивка. Загуби интерес към училището, към лечебницата и дори към своите глинени сценки от Рождество, стана отпусната и сънлива, можеше часове наред да лежи на сянка и да гледа небето, без да мисли за нищо. Единствената дейност, която не престана да развива, бяха среднощните й бягства през прозореца, когато имаше среща с Педро Трети на реката.

Жан дьо Сатини, който не се бе признал за победен в романтичното си ухажване, я наблюдаваше. От кумова срама се преместваше за някоя и друга седмица в хотела на селото и отскачаше за кратко до столицата, откъдето се връщаше с купища литература за чинчилите, клетките им, храната им, болестите им, методите за възпроизводството им, как да им се щави кожата и изобщо всичко, отнасящо се до тези зверчета, предопределени да се превръщат в кожени наметки. По-голямата част от лятото графът прекара като гост в „Трите Марии“. Беше очарователен, благовъзпитан, кротък и приветлив гостенин. Имаше активен запас от любезности за всеки повод и без повод, превъзнасяше всяко поднесено блюдо, забавляваше ги след обед с изпълненията си на пиано в салона, където съперничеше достойно с Клара в ноктюрните от Шопен, и беше неизчерпаем извор на анекдоти. Ставаше късно, посвещаваше час-два на личния си тоалет, правеше гимнастика, обикаляше няколко пъти къщата в тръс, без да се притеснява от подигравките на простите селяндури, киснеше се във ваната с топла вода и дълго умуваше какво да облече за съответния случай. Старанието му отиваше нахалост, тъй като никой не беше на висота да оцени неговата елегантност, и неговите английски костюми за езда, кадифени сака и тиролски шапки с фазаново перо не предизвикваха желания ефект. А ако изобщо може да се говори за ефект, той се състоеше в това, че Клара неведнъж и най-добронамерено му предлагаше по-подходящи за селския живот дрехи. Жан не се мусеше, преглъщаше ироничните усмивки на домакина, нацупените физиономии на Бланка и вечната разсеяност на Клара, която и след година време така и не престана да го пита как се казва. Умееше да приготвя няколко ястия по френски рецепти, с безподобни гарнитури и с още по-достолепен вид, с които неведнъж даде своя личен принос към менюто, когато имаха гости. За първи път виждаха мъж да проявява интерес към готварство и кухненски съдини, ала предположиха, че това са европейски обичаи, и не посмяха да го вземат на подбив, да не би пък да ги сметнат за невежи и простаци. Освен литература за чинчилите на връщане от столицата той мъкнеше модни списания, романи в подлистници за войната, те бяха станали много разпространено четиво, предназначено да подхранва на местна почва мита за героичния воин, както и сантиментални романи за Бланка. След ядене се застояваха на масата на приказки и понякога той разказваше с тон на смъртна досада за летата, които бе прекарал в компанията на цвета на европейската аристокрация в замъците на Лихтенщайн или на Лазурния бряг. Никога не пропускаше да изтъкне колко е щастлив, че е сменил всичко това за очарованието на Америка. Бланка го питаше защо не е избрал Карибието или поне някоя страна с мулатки, кокосови палми и тарамбуки, щом търси екзотика, ала той твърдеше, че на земята няма по-приятно място от тази забравена страна на края на света. За личния си живот французинът не говореше. Само дето подмяташе някоя и друга недомлъвка, било то дума или фраза, която позволяваше на събеседника, ако е достатъчно хитър и досетлив, да си направи извод за бляскавото му минало, несметното му богатство и благородното му потекло. Не беше известно с положителност какво е семейното му положение, на колко е години и от коя част на Франция е родом. Клара беше на мнение, че цялата тази тайнственост е подозрителна, и се опита да й намери обяснение с помощта на гадателските карти, ала Жан не даваше да му гледат нито на карти, нито на ръка. Не се знаеше и от коя зодия е.