Исабель Альенде - Къщата на духовете

Хлапето разбра, че със стареца е станало нещо. Пристъпи, побутна го и тялото се катурна. Педро Гарсия се свлече на земята като торба кокали. Зениците му бяха замрежени от млечнобялата ципица, която за четвърт век постепенно го бе лишила от светлина. Естебан Гарсия взе гвоздея и тъкмо се канеше да му избоде очите, когато дойде Бланка и го блъсна настрани, без да подозира, че това намръщено и злосторно изчадие й е племенник и че след няколко години то ще причини голяма трагедия на семейството й.

— Божичко, отиде си деденцето — изхлипа тя, като се наведе над сгърченото тяло на стареца, който бе населил детството й с приказки и бе закрилял потайната й любов.

Педро Гарсия Стария бе погребан след тридневно бдение, за което Естебан Труеба нареди да не се жалят средства. Положиха тялото в ковчег от рендосан чам, облякоха го с празничния костюм — беше му сватбеният, с него ходеше да гласува и да получава шестдесетте си песос за Коледа. Сложиха му единствената бяла риза. Тя му халтавееше в яката, защото от възрастта вратът му беше изтънял. Вързаха му траурна вратовръзка и му туриха червен карамфил в петлицата — все такъв си слагаше, когато се издокарваше. Стегнаха му долната челюст с кърпа и му наложиха черната шапка, защото много пъти бе казвал, че иска да си я свали горе, за да поздрави господа. Обувки той нямаше, но Клара отмъкна един чифт от Труебовите, за да видят всички, че не е тръгнал бос за рая.

Жан дьо Сатани изпадна във възторг от погребението, извади от багажа си фотографически апарат с триножник и направи толкова снимки на мъртвеца, та близките му помислиха, че може да му открадне душата и за всеки случай видяха сметката на плаките. На бдението се стекоха селяни от цялата област, защото за цял век живот Педро Гарсия се беше сродил с много народ от околните краища. Дойде шаманката, тя беше по-стара и от него, и доведе няколко индианци от племето си, които по неин знак се заеха да оплакват покойника и не престанаха да вият на умряло цели три дни, до края на угощението. Хората се насъбраха край къщурката на стареца, пиеха вино, свиреха на китара и наглеждаха печеното да не прегори. Дойдоха с колела и двама свещеници — да прочетат заупокойни молитви за душата на Педро Гарсия и да извършат опелото. Единият от тях, червендалест великан със силен испански акцент, беше отец Хосе Дулсе Мария. Естебан Труеба го познаваше по име и малко остана да не го допусне да влезе в неговия чифлик, но Клара убеди мъжа си, че сега не е момент политическата му ненавист срещу отеца да взема връх над християнската ревност на селяните. „Най-малкото ще внесе известен ред и оправия в душевните работи“, каза тя. Тъй че Естебан Труеба в крайна сметка го поздрави с добре дошъл и го покани да се настани у тях заедно с брата послушник, който не обелваше и дума и все гледаше в краката си с извърната на една страна глава и сключени ръце. Покрусен от смъртта на стареца, който му беше спасил посевите от мравките, а после и живота, господарят държеше всички да запомнят това погребение като истинско събитие.

Свещениците събраха селяните и гостите в училището, за да им припомнят забравените евангелия и да отслужат заупокойна литургия за душата на Педро Гарсия. После се оттеглиха в стаята, която им бяха предоставили в господарската къща, докато другите отидоха да продължат гуляя, прекъснат от тяхното идване. Тази нощ Бланка изчака, докато утихнаха китарите и жалейният вой на индианците и всички си легнаха, скочи от прозореца на стаята си и под прикритието на сенките се упъти в обичайната посока. Същото стори и в следващите три нощи, преди свещениците да си заминат. Всички освен родителите й разбраха, че Бланка се среща с единия духовник на реката. Това беше Педро Трети Гарсия, който не искаше да пропусне погребението на дядо си и се възползува от даденото му на заем расо, за да агитира селяните къща по къща. Разясняваше им, че предстоящите избори им откриват възможност да отхвърлят робството, в което бяха живели открай време. Слушаха го слисани и объркани. Тяхното време се измерваше със сезони, мислите им — с поколения, бяха мудни и нерешителни. Единствено най-младите — онези, които имаха радио и слушаха новините, онези, които от дъжд на вятър ходеха в селото и разговаряха със синдикалистите, успяваха да следят нишката на разсъжденията му. Останалите го слушаха, защото туй момче беше героят, преследван от господарите, но дълбоко в себе си бяха убедени, че говори глупости.