Исабель Альенде - Къщата на духовете

Естебан Труеба пет пари не даваше за всичко това. Стигаше му, че графът винаги беше готов да го развлече с партия шах или домино, че беше духовит и симпатичен и че никога не искаше пари на заем. Откакто Жан дьо Сатини гостуваше у тях, далеч по-лесно се понасяше скуката на село, където в пет часа следобед вече нямаше какво повече да се прави. Пък и се блазнеше, че съседите му завиждат, задето си има, такъв знатен и забележителен гост в „Трите Марии“.

Макар да бяха пуснали слух, че Жан искал ръката на Бланка Труеба, той не престана да бъде жених номер едно в плановете на всички майки на моми за женене. Клара също го ценеше, ала не си правеше сметка да се сватосва с него. От своя страна Бланка в края на краищата свикна с присъствието му. Той се държеше толкова тактично и мило, че лека-полека момичето забрави предложението му за женитба. В един момент си каза, че графът май се е пошегувал — и толкова. Пак започна да вади от шкафа сребърните свещници, да нарежда масата с английския сервиз и да се докарва с градските си рокли за следобедите. Жан често я канеше да се разхождат до селото или я молеше да го придружава при многобройните му светски визити. В тези случаи с тях трябваше да ходи и Клара, защото Естебан Труеба не даваше и дума да става хората да виждат дъщеря му сама е французина. Позволяваше им обаче двамата да се разхождат в землището на имота, стига да не се отдалечават прекалено и да се прибират преди да се стъмни. Клара казваше, че ако въпросът е да се опази девствеността на момичето, то тия разходки са къде-къде по-опасни, отколкото да се отбиват на чай в чифлика на семейство Ускатеги.

Естебан обаче беше уверен, че няма защо да се страхуват от Жан, понеже намеренията му били почтени. Виж, трябвало да се пазят от злите езици, които можели да охулят дъщеря им. Полските излети заздравиха приятелството на Жан и Бланка. Двамата си допадаха. Обичаха да излизат на коне, като попревали сутринта. Вземаха кошничка със закуска и няколко чанти от брезент и кожа с фотографските такъми на Жан. Всеки път, когато спираха за почивка, графът не пропускаше случая да накара Бланка да застане срещу слънцето и я фотографираше на фона на околния пейзаж. Нищо, че тя се противеше по малко, защото се чувстваше някак смешна. Чувството й се оправдаваше, когато виждаше проявените снимки, на които се мъдреше с несвойствена за нея усмивка, във вдървена поза и със злочест израз. Жан го отдаваше на неспособността й да застава непринудено, а тя — на това, че той я карал да заема някаква изкълчена поза и да си спира дъха за цели секунди, докато се запечатала плаката. Обикновено избираха сенчесто място под дърветата, постилаха одеяло на тревата и се настаняваха удобно, като за дълга, неколкочасова почивка. Говореха за Европа, за книги, за семейните истории на Бланка или за пътешествията на Жан. Тя му подари книга от Поета и той така се прехласна, че научи наизуст дълги откъси и можеше да рецитира стиховете без запъване. Казваше, че това е върхът на световната поезия и че дори на френски, езика на изкуствата, не е сътворено нищо подобно. За чувствата си те не говореха. Жан се държеше мило, но не умоляващо или натрапчиво, а по-скоро приятелски и закачливо. Ако й целуваше ръка за сбогом, той й отправяше толкова ученически поглед, че от жеста изчезваше всичката романтичност. Ако превъзнасяше някоя нейна рокля, кулинарна изява или фигурка от Рождеството, в тона му се долавяше иронична отсенка, заради която хвалебствието му можеше да се тълкува по няколко начина. Ако й береше цветя или пък й помагаше да слезе от коня, правеше го толкова непринудено, че галантността му се превръщаше в приятелски израз на внимание. Все пак, за да не си помисли той нещо, при всеки удобен случай Бланка му даваше да разбере, че за нищо на света не би се омъжила за него. Жан дьо Сатини се усмихваше със сияйната си усмивка на съблазнител, без да отвръща нищо, и Бланка нямаше как да не забележи, че той лови око далеч повече, отколкото Педро Трети.

Бланка не знаеше, че Жан я следи. Беше я виждал неведнъж да скача през прозореца, предрешена като мъж. Проследяваше я донякъде, но скоро й обръщаше гръб — страхуваше се да не го сгащят кучетата в тъмното. Но по посоката, в която се отправяше Бланка, той бе успял да установи, че тя винаги ходи към реката.

Междувременно Труеба продължаваше да умува по въпроса за чинчилите. За проба склони да зареди една клетка с няколко двойки от тези гризачи — нещо като подобие в малък мащаб на едрото образцово промишлено предприятие. Тогава за първи път видяха Жан дьо Сатини да работи със запретнати ръкави. Чинчилите обаче се заразиха от някаква болест, която ходела само по плъховете, и за по-малко от две седмици измряха до една. Дори не успяха да ощавят кожите, защото козината им изгуби всякаква лъскавина и се скубеше като перушина на птица, накисната във вряла вода. Жан гледаше с ужас тези проскубани трупове с изпънати крака и изцъклени очи, които сриваха със земята надеждите му да убеди Естебан Труеба. При вида на този мор Труеба изгуби всякакъв ентусиазъм към кожухарството.