Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Ако тая болест беше изтръшкала образцовото промишлено предприятие, сега щях да съм напълно разорен — заключи той.

За графа тия няколко месеца бяха пропиляно време и епидемията по чинчилите дойде, и отлъчванията на Бланка продължиха. Взе да му омръзва да тъпче на едно място и вече мислеше, че Бланка никога няма да удостои с внимание неговата обаятелност. Разбра, че вече няма за кога да се осъществи идеята му за развъдника на гризачи, и реши, че ще е по-добре да ускори нещата, преди някой друг, по-отракан, да отмъкне наследницата. Освен всичко Бланка започваше да му харесва сега, когато се беше поналяла и беше станала някак отпусната, което смекчаваше обноските й на селянка. Предпочиташе кротките и добре закръглени жени и като си представяше Бланка, изтегнала се върху възглавнички с взор, вперен в небето в ленивите подиробедни часове, си спомняше за майка си. Понякога това направо го трогваше. Жан се научи да отгатва по някои дребни подробности, неуловими за останалите, кога Бланка се гласи да направи нощен излет до реката. В тия случаи девойката не вечеряше, като си измисляше, че я боляла главата, рано казваше „лека нощ“ и в зениците й имаше странен блясък, а в жестовете й — нетърпение и копнеж, които той добре познаваше. Една вечер реши да я проследи докрай, та това положение, което заплашваше да се проточи кой знае докога, да свърши веднъж завинаги. Беше уверен, че Бланка има любовник, но не допускаше да е нещо много сериозно. Лично Жан дьо Сатини изобщо не държеше на девствеността и не се бе и замислял по този въпрос, когато реши да я поиска за жена. Други неща у нея го интересуваха, а те нямаше да се съсипят заради някакво си моментно удоволствие върху крайречното ложе.

Бланка се оттегли в стаята си, прибраха се и другите от семейството. Жан дьо Сатини остана да седи в потъналата в мрак дневна, напрегнал слух за шумовете, които се чуваха из къщата. Най-сетне реши, че е дошло време тя да скочи през прозореца. Излезе на двора и се спотаи сред дърветата да я чака. Стоя потулен в сянката над половин час, но нищо особено не наруши нощния покой. Омръзна му да я чака и се накани да си върви. Но преди да си тръгне, погледна към прозореца на Бланка и едва тогава забеляза, че е отворен. Значи тя беше скочила преди той да застане да я дебне в градината.

— По дяволите — процеди на френски.

Молейки се кучетата да не се разлаят, та да вдигнат на крак цялата къща, и да не се хвърлят отгоре му, той тръгна към реката по пътеката, по която бе виждал да поема Бланка. Не беше свикнал да върви с фините си обувки по изорана нива, да прескача камъни и да заобикаля локви, но нощта беше съвсем ясна, красива пълна луна осветяваше небето с невероятно, фантастично сияние и щом му мина страхът да не би да довтасат кучетата, той съумя да оцени красотата на мига. Вървя цял четвърт час, докато различи първите камъши по брега. Тогава удвои предпазливостта си и се запрокрадва по-тихо, като гледаше да не настъпи някоя съчка и това да го издаде. Луната се оглеждаше във водата с кристален блясък и ветрецът поклащаше леко тръстиките и короните на дърветата. Цареше пълна тишина и за миг му мина през ум фантастичната мисъл, че сънува като сомнамбул и че в съня си все върви ли, върви, без да се придвижва напред, тъпче все на едно и също омагьосано място, където времето е спряло, той се мъчи да докосне дърветата, сякаш ей сега ще ги пипне, но ръката му среща само празно пространство. Трябваше да направи усилие, за да се стегне и да си възвърне обичайното самочувствие и настроение на човек реалист и прагматик. Направи още няколко крачки и на един завой, сред големи сиви скали, осветени от лунния зрак, ги видя. Те бяха толкова близо, че почти можеше да ги докосне. Бяха голи. Мъжът лежеше по гръб, с лице към небосвода и със затворени очи, но за Жан не бе трудно да разпознае в него свещеника — йезуит, който бе помагал при опелото на Педро Гарсия Стария. Това го хвърли в недоумение. Бланка спеше, отпуснала глава на гладкия и тъмен корем на любовника си. Нежната лунна светлина придаваше метални отблясъци на телата им и Жан дьо Сатини потръпна, когато съзря колко хармонична е фигурата на Бланка. В този момент тя му се стори съвършена.

Почти минута трябваше на елегантния френски граф, за да се отърси от унеса, в който го потопи гледката на влюбените, отрадният покой на нощта, луната и безмълвието на полето, и за да проумее, че положението е далеч по-сериозно, отколкото си бе представял. По отпуснатата им поза той разбра, че двамата се познават много отдавна. Тази работа не приличаше на лятно любовно приключение, както бе предположил, а по-скоро на сливане на мъж и жена телом и духом. Жан дьо Сатини не можеше да знае, че Бланка и Педро Трети бяха спали така още първия ден, когато се запознаха, и че продължиха да спят така всеки път, когато им се удаваше случай през тези години. Не можеше да знае, но долови по интуиция.