Исабель Альенде - Къщата на духовете

— А, ще видиш ти как ще запееш друга песен! — изръмжа Естебан Труеба.

— Съмнявам се — отвърна тя.

Тази година с пристигането на близнаците в „Трите Марии“ олекна на всички. Те внесоха полъх от свежест и гълчава в потискащата атмосфера на къщата. И двамата братя така и не успяха да оценят обаянието на френския благородник, въпреки че той, без да се натрапва, положи усилия и такт, за да си спечели симпатията на младежите. Хайме и Николас се подиграваха на обноските му, на педерастките му обувки и на чуждестранното му фамилно име, но Жан дьо Сатини никога не им се ядоса. Приветливостта му в крайна сметка ги обезоръжи и до края на лятото тримата съжителстваха приятелски, като дори се съюзиха, за да накарат Бланка да престане да се инати.

— Вече си на двайсет и четири години, сестро. Да не би да си решила да останеш стара мома? — говореха й близнаците.

Мъчеха се да я запалят да се подстриже и да си ушие рокли като онези, дето се мъдреха по списанията и предизвикваха фурор, но тя не проявяваше никакъв интерес към тази чудата мода, която нямаше ни най-малък изглед да оцелее сред селските прахоляци.

Близнаците се различаваха толкова много, че не приличаха дори на братя. Хайме беше снажен, срамежлив и ученолюбив. Поради това, че в образователната система в интерната спортът беше силно застъпен, разви по неволя мускули на атлет, но всъщност сам той намираше, че това са изтощителни и безполезни занимания. Не можеше да проумее въодушевлението, с което по цяла сутрин Жан дьо Сатини гонеше с пръчка някаква си топка, за да я набута в една дупка, когато беше къде-къде по-лесно да я вкара с ръка. Хайме беше голям особняк, чудачествата му започнаха да се проявяват тъкмо тогава, а с годините се задълбочиха все повече. Не обичаше да му дишат в лицето, да му подават ръка, да му задават въпроси, свързани с личния му живот, да му искат книги на заем и да му пишат писма. Това затрудняваше общуването му с хората, но само до едно време — пет минути след като се запознаеха с него, проличаваше, че въпреки външната си неприветливост Хайме е чистосърдечен, незлоблив и способен на много нежност. Сам той се срамуваше от това и се мъчеше да го прикрива, но напразно. Интересуваше се от проблемите на другите далеч повече, отколкото искаше да признае пред себе си, лесно се трогваше. В „Трите Марии“ селяните го наричаха „добрият господар“ и се обръщаха към него всеки път, когато ги налегнеше някаква грижа. Хайме ги изслушваше, без да реагира, отговаряше с едносрични думи и накрая им обръщаше гръб, но не мирясваше, докато не намери оправия. Беше саможив и майка му казваше, че дори като малък за нищо на света не давал да го погалят. От дете имаше своенравни постъпки — готов беше да си свали и дрехата от гърба, за да я даде другиму, както впрочем и стори няколко пъти. Да се изявяват чувства и да се изпада в умиление — според: него това издаваше малоценност. Единствено с животните губеше задръжките на прекомерния си свян, въргаляше се по пода с тях, галеше ги, подаваше им храна направо в устата и спеше прегърнат с кучетата. В състояние беше да се държи така и с децата, но само с най-невръстните, и ако при това никой не го наблюдава. Пред хората предпочиташе да играе ролята на волеви и затворен в себе си мъж. Дванайсетте години британско възпитание в колежа не успяха да развият у него сплин, смятан за най-ценен белег на всеки изискан мъж. Беше непоправимо сантиментален. Затова прояви интерес към политиката и реши, че няма да стане адвокат, както настояваше баща му, а лекар, за да помага на нуждаещите се, както го посъветва майка му, а тя го познаваше по-добре. Хайме беше играл с Педро Трети Гарсия през цялото си детство, но едва тази година разбра, че има за какво и да се възхищава от него. Бланка трябваше да пожертва някое и друго рандеву на реката, за да могат двамата младежи да се срещат. Говореха за справедливост, за равенство, за селското движение, за социализма, а през това време Бланка ги слушаше нетърпеливо и й се искаше да свършат по-скоро, за да остане сама с любимия си. Естебан Труеба не подозираше, че тази дружба ще свърже двете момчета до смъртта.

Николас беше красив като момиче. Наследи изтънчеността и прозрачната кожа на майка си, беше дребен и слаб, пъргав и хитър като лисица. Надарен с блестящ ум, той, без да влага никакво усърдие, надпреварваше брат си във всичко, с което се захващаха и двамата. Беше си измислил игра, за да го ядосва — каквото и да кажеше брат му, той все му се репчеше, все беше против и се обосноваваше толкова умело и сполучливо, та най-накрая убеждаваше Хайме, че се заблуждава, и го заставяше да си признае грешката.