Исабель Альенде - Къщата на духовете

За първи път, откакто се помнеше, Ферула се чувстваше щастлива. Беше се сближила с Клара повече, отколкото с когото и да било другиго в живота си, повече дори, отколкото с майка си. Всеки по-малко чудат от Клара човек най-накрая или щеше да се умори от прекалените глезотии и постоянната грижа на Ферула, или щеше да се поддаде и предаде на властния й и педантичен характер. Но Клара живееше в друг свят. Ферула ненавиждаше моментите, когато брат й се връщаше от село и присъствието му изпълваше цялата къща и рушеше хармонията, която се създаваше в негово отсъствие. Щом той си беше у дома, тя трябваше да остава в сянка и да внимава как ще се държи с прислугата и с какви грижи ще обгражда Клара. Всяка вечер, когато съпрузите се оттеглеха в стаите си, усещаше, че я обзема непозната омраза, която не можеше да си обясни и която изпълваше душата й със зловещи чувства. За да се разсейва, отново се отдаваше на стария си порок — ходеше да чете молитви из бедняшките квартали и да се изповядва на отец Антонио.

— Слава на пречистата Дева Мария.

— Непорочно заченала.

— Слушам те, дъще.

— Отче, не зная как да започна. Мисля, че сторих грях…

— Плътски ли, дъще?

— Ах, плътта ми се е изсушила, отче, но духът не е. Лукавият ме мъчи.

— Безкрайна е милостта господня.

— Вие не знаете какви мисли могат да се вселят в главата на една самотна жена, отче, на една девственица, която не е познала мъж, и не от липса на възможности, а защото господ изпрати на майка ми дълга болест и аз трябваше да се грижа за нея.

— Тази саможертва е отбелязана в скрижалите на царството небесно, дъще.

— Дори да съм съгрешила в помислите си, отче?

— Е, зависи от помислите…

— Нощем не мога да спя, задушавам се. За да се успокоя, ставам и се разхождам из градината, снова из къщата, отивам до стаята на снаха ми, долепям ухо до вратата, понякога влизам на пръсти, за да я видя като спи, същински ангел е, идва ми да се пъхна в леглото й, за да усетя хладната й кожа и дъха й.

— Моли се, дъще. Молитвата помага.

— Почакайте, не съм ви казала всичко. Срам ме е.

— Не бива да се срамуваш от мене — аз съм просто слуга и наместник божи.

— Когато брат ми си идва от село, става много по-лошо, отче. От молитвите изобщо не ми олеква, сън не ме хваща, потя се, треперя, най-сетне ставам, прекосявам цялата къща в тъмното, прокрадвам се по коридорите на пръсти, за да не скърца подът. Чувам ги през вратата на спалнята им и дори веднъж ги видях, защото бяха оставили вратата открехната. Не мога да ви разкажа какво видях, отче, но сигурно е ужасен грях. Вината не е у Клара, тя е невинна като младенец. Брат ми я подкокоросва. Няма да му се размине без възмездие.

— Само богу е дадено да отсъжда и да наказва, дъще. Какво правеха?

И тогава Ферула можеше да изрежда подробности цял половин час, на един дъх и без да й мигне окото. Беше изумителна разказвачка, умееше да ти сложи пауза, да ти отмери интонацията, да ти обясни без ръкомахане, да обрисува толкова пластична картина, че слушателят сякаш я преживяваше, просто да не повярваш как долавяше през открехнатата врата доколко качествени са били тръпките, доколко обилни — секретите, какви думи са си прошепнали на ухото, какви са били най-закътаните им миризми — удивително, просто да й се не надяваш. Прочистила душата си от тия мъчителни душевни състояния, тя се връщаше в къщи, отново наложила маската си на идол, невъзмутима и строга, и се захващаше да командва — броеше приборите, нареждаше какво да се сготви, отключваше и главно заключваше, подай ми ей онова, викаше, подаваха й го, сменете цветята във вазите, сменяха ги, измийте прозорците, накарайте тия проклети птици да млъкнат, че сеньора Клара не може да мигне от тая патърдия, стига са каканизали, че бебето току-виж се сепне и като нищо ще вземе да се роди побъркано. Нищо не убягваше от зорките й очи и все не я свърташе на едно място, за разлика от Клара, която намираше всичко за много хубаво и й беше все едно дали ще яде пълнени трюфели или чорба от каквото е останало, дали ще спи на пухен дюшек или седнала на стол, дали ще се къпе в благоуханна вода или изобщо няма да се къпе. Колкото повече напредваше бременността й, толкова по-безвъзвратно се откъсваше тя от действителността, обръщаше се навътре към себе си и се впускаше в съкровен и неспирен диалог с бебето.

Естебан искаше син, който да се казва като него и да предаде на потомците си родовото име Труеба.

— Момиче е и се казва Бланка — рече Клара още първия ден, когато обяви, че е бременна.