Исабель Альенде - Къщата на духовете

След смъртта на майка си Ферула се озова сама, без нищо полезно, на което да посвети живота си, и то на възраст, на която не хранеше илюзии да се омъжи. Известно време ходи всеки ден в бедняшките квартали, но трескавата й благотворителна и благочестива дейност само й докара хроничен бронхит и не донесе никакъв покой на измъчената й душа. Естебан я накара да пътува, да си купи дрехи и да си потърси развлечения — за първи път в нерадостното й съществуване, ала тя вече бе привикнала да води строг живот и прекалено дълго бе прекарвала дните си между четирите стени на своя дом. Всичко я плашеше. Бракът на брат й я изпълваше с неувереност в бъдещето, защото мислеше, че като се ожени, Естебан ще се отчужди още повече от нея, а нали той й беше единствената опора. Страхуваше се, че ще завърши дните си с плетиво в ръце в приют за стари моми от добри семейства, затова й стана много драго, когато откри, че Клара не я бива за никаква къщна работа и че винаги, когато й се налага да вземе решение, възприема разсеян и блуждаещ вид. „Пада малко идиотка“, възхитено заключи Ферула. Личеше си, че Клара няма да може да върти грамадната къща, която строеше Естебан, и че ще й е нужно здраво да се опре на някого. Хитричко се помъчи да внуши и на брат си, че трябва да отпише бъдещата си жена като къщовница и че тя, с изрядно доказаната си самопожертвователност, би могла да й е в помощ и е готова да го направи. Когато разговорът се отплесваше натам, Естебан не го следеше. Денят на сватбата приближаваше, Ферула трябваше да реши как ще живее по-нататък и започна да се отчайва. Убедена, че няма да постигне нищо с брат си, потърси случай да си поговори на четири очи с Клара. Една събота я видя да се разхожда по улицата в пет часа следобед, каза си, че не бива да пропуска тази възможност, и я покани на чай във Френския хотел. Двете жени се настаниха на една маса и докато седяха в обкръжението на сладки с крем и баварски порцелан, в дъното на салона дамски оркестър изпълняваше унил струнен квартет. Ферула наблюдаваше крадешком бъдещата си снаха — тя изглеждаше петнайсетгодишна и гласът й все още звучеше като разстроен инструмент, последица от годините мълчание — и не знаеше как да отвори дума по въпроса. След дълга, предълга пауза, през която двете жени изядоха цяла табла пастички и изпиха по две чаши жасминов чай, Клара приглади немирния кичур, който падаше върху очите й, усмихна се и ласкаво потупа Ферула по ръката.

— Не се притеснявай. Ще живееш при нас и двете ще бъдем като сестри — каза момичето.

Ферула се стъписа и се запита дали пък няма да излязат верни клюките за способността на Клара да чете чуждите мисли. Първата и реакция бе да се престори на горда и тя тутакси се накани да отхвърли предложението ако не за друго, то поне от кумова срама, но Клара я изпревари, наведе се и я целуна по бузата толкова непринудено, че Ферула не се сдържа и се разплака. Отдавна не беше проронвала сълза и учудено осъзна колко много й е липсвал и най-малък жест на нежност. Не си спомняше откога не я бяха дарявали с чистосърдечна милувка. Плака дълго, изля си цялата преживяна мъка и самота, а през това време Клара я държеше за ръката, помагаше й да се секне и щом тя престанеше за миг да хлипа, пъхаше в устата й нови парчета торта и я караше да отпива от чая. Така двете плакаха и си приказваха до осем часа и този следобед във Френския хотел сключиха договор за приятелство, на което бе съдено да пребъде дълги години.

Веднага щом свърши траурът за доня Естер и голямата къща на ъгъла стана готова, Естебан Труеба и Клара дел Вале се ожениха. Брачната церемония бе скромна. Естебан подари на булката си комплект диамантени бижута, който тя намери за много хубав, прибра го в една кутия за обувки и веднага забрави къде го е сложила. Заминаха на сватбено пътешествие за Италия и на втория ден Естебан се чувстваше влюбен до уши, нищо, че корабът така се люлееше, че Клара хвана морска болест и се тръшна в каютата, където пък от теснотията получи астма. Естебан седеше до нея, слагаше й мокри кърпи на челото, придържаше я, докато повръщаше, чувстваше се безмерно щастлив и я желаеше неоправдано силно, като се имаше предвид окаяното й състояние. На четвъртия ден сутринта й просветна и двамата излязоха на палубата да съзерцават морето. Като я гледаше със зачервения й от вятъра нос и я слушаше как прихва да се смее за щяло и нещяло, Естебан се закле, че рано или късно ще я накара да го обикне така, както копнееше да бъде обичан, и че е готов да прибегне до всичко, за да постигне обичта й. Съзнаваше, че Клара не му принадлежи и че ако тя продължи да живее в своя свят на призраци, самодвижещи се трикраки маси и карти за предсказване на бъдещето, най-вероятно няма да му принадлежи никога. Безгрижната и лишена от свян чувственост на Клара също не му беше достатъчна. Желаеше тялото й и го имаше, но се стремеше към нещо много повече, искаше да покори неопределимата и светла материя, която се таеше вътре в това тяло и му се изплъзваше дори в миговете, когато тя примираше от наслада. Чувстваше, че ръцете му са много тежки, краката му много големи, гласът му много груб, брадата му много остра, привичката му да изнасилва и да ходи при проститутки много вкоренена, но дори ако трябваше да обърне себе си наопаки като ръкавица, беше готов да го стори, за да я направи своя.