Исабель Альенде - Къщата на духовете

Ваканцията на село се проточи и събиранията в училището продължиха. Лятото си отиде, есента покри полето с огън и злато и промени пейзажа. Започнаха първите студени дни, дъждовете и калта, а Клара с нищо не даваше да се разбере, че иска да се прибере в столицата, въпреки че Ферула, която ненавиждаше селото, непрекъснато й даваше зор да си тръгват. През лятото се беше оплаквала от горещите следобеди с досадните мухи, от облаците прах, които се вдигаха в двора и се напластяваха по цялата къща, все едно, че живееха в руднична шахта, от мръсната вода, която благоуханните соли, добавени във ваната, превръщаха в помия, от летящите хлебарки, които се навираха между чаршафите, от вървищата на мишки и на мравки, от паяците, които сутрин намираше да приритват в чашата вода на нощната масичка, от нахалните кокошки, които снасяха яйца в обувките и оцвъкваха бельото в дрешника. Със смяната на сезона тя се затюхка за други беди — калището на двора, по-късите дни, в пет часа вече е тъмно и човек няма какво друго да прави, освен да посрещне дългата и самотна нощ, пуста да опустее и тя, и вятърът, и настинките. Срещу простудните заболявания тя прилагаше лапи от евкалиптова шума, но така и не успяваше да излезе наглава с тях и цялото семейство ги прихващаше един от друг в безкрайна верига. Беше й омръзнало да се бори срещу стихиите на живата и неживата природа и като едничко развлечение да следи как Бланка расте. Детето е заприличало на човекоядка, викаше Ферула, като я гледаше да играе с онуй мръсно хлапе Педро Трети, връх на безобразието е, че малката си няма другарче от сой, взела е да учи мурафети, бузите й немити, издрани, колената й ожулени, целите в кори, чуйте я само как говори, замязала е на индианец, до гуша ми дойде да й пощя главата от въшки и да й мажа със спирт струпеите от краста. Въпреки че все мърмореше и натякваше, Ферула бе запазила пуританското си достойнство, неразделния си кок, колосаната си блуза и връзката ключове, която неизменно висеше на кръста и, никога не се потеше, не се чешеше и от нея винаги се носеше лек дъх на лавандула и на лимон. Никой не допускаше, че нещо може да я извади от равновесие. Ала не щеш ли, един ден я засърбя гърбът. Толкова силно, че не издържа и се почеса скришом, ала не й мина. Най-сетне отиде в банята и си свали корсета, с който не се разделяше и в дните на най-напрегната шетня. Като развърза връзките, на пода тупна една зашеметена мишка, която беше прекарала цялата сутрин там и напразно се бе мъчила да излази до изхода между коравите банели на колана и притиснатата плът на притежателната му. Ферула получи първата нервна криза в живота си. На виковете й се притекоха всички и я намериха във ваната. Прежълтяла от ужас, още полугола, тя пищеше като въртоглава и сочеше с треперещ пръст малкия гризач, който полагаше усилия да застане на четири крака и да се скрие на безопасно място. Естебан каза, че тя явно навлиза в критическата възраст и да не й обръщат внимание. Не й обърнаха внимание и при втората криза. Получи я на рождения ден на Естебан. Беше слънчева неделна утрин и в къщата кипеше голямо оживление — в „Трите Марин“ щяха да дават празненство, за първи път от забравените дни, когато доня Естер е била още момиченце. Поканиха няколко роднини и приятели от столицата, те трябваше да дойдат с влака, и всички земевладелци от областта. Не пропуснаха и селските големци. Цяла седмица предварително заприготвяха гощавката — половин вол, който се печеше на двора, баници с бъбреци, кокошки в гювечета, сливови торти с бял крем и най-отбраните вина от последната реколта. На пладне гостите запристигаха — кой с кола, кой на кон — и голямата кирпичена къща се изпълни с разговори и смехове. Ферула се освободи за малко и изтича до банята — в къщата имаше огромни бани, в които клозетът се мъдреше насред помещението, а наоколо му се ширеше пустиня от бели керамични плочки. Както си седеше на усамотената като трон седалка, изведнъж вратата се отвори и вътре се намъкна един от гостите — не кой да е, а сам кметът на селото. Аперитивът го беше хванал леко и той си разкопчаваше дюкяна в движение. Като съзря дамата, човекът се стъписа от изненада и смущение. После се окопити, но от незнаене как да реагира, пристъпи с крива усмивка, прекоси цялото помещение, вдигна ръка и й отдаде чест.

— Соробабел Бланко Хамасмие, на вашите любезни заповеди — представи се той.

„Господи! Че кой свестен човек може да живее сред тия селяци! Ако искате, вие си останете в това чистилище на простаци, мене обаче отпишете, връщам се в града, искам да живея като хората, както винаги съм живяла“, развика се Ферула, когато успя да заговори за случката, без да се разплаче. Но не си замина. Не искаше да се разделя с Клара, беше стигнала дотам, че обожаваше дори въздуха, който тя издишваше, и при все че вече не й се представяше случай да я изкъпе и да легне до нея, се стремеше да й засвидетелства нежността си чрез хиляди дребни изяви, на които посвещаваше дните си. Тази строга и безпощадна към себе си и към другите жена можеше да се държи приветливо и усмихнато само с Клара. Е, понякога и с Бланка, но пак заради майката. Само с Клара си позволяваше лукса да отприщва напиращото у нея желание да бъде полезна някому и да бъде обичана, само чрез нея можеше да изявява, макар и прикрито, най-съкровените и нежни въжделения на душата си. През дългите години самота и тъга тя бе потискала у себе си всички вълнения, бе отпъждала всички чувства, докато ги бе свела до няколко — съвсем малко — ужасни и величави страсти, които я поглъщаха всецяло. Не знаеше какво е да се притеснява за глупости, да злобее на дребно, да изпитва спотаена завист, обезцветена обич, да любезничи, да прощава снизходително, да не пропуска нито ден, без да прояви внимание. Беше от ония същества, които са родени за величието на една-единствена любов, за извънмерна омраза, за апокалиптична мъст и за най-възвишен героизъм. Нейният житейски път обаче не протече според повелите на романтичното й призвание и животът й премина равно и сиво между четирите стени на стаята на една болна, в окаяни бедняшки квартали, в извратени изповеди — и тази знойна жена с гореща кръв, създадена да бъде майка, да бъде плодовита, дейна и пламенна, постепенно залиня и прегоря. По онова време беше към четирийсет и пет годишна. За великолепната й порода си бяха казали думата и далечни прадеди — араби, затова кожата й се беше запазила все още гладка, косата й — все още черна, мека и лъскава, само с един бял кичур на челото, тялото й — силно и стройно, походката й — бодра и стегната като у човек, който не знае какво е болест, но пустинята в живота й я караше да изглежда много по-възрастна. Имам снимка на Ферула, направена в ония години, на един рожден ден на Бланка. Старата възкафява фотография е избледняла от времето, но на нея още личат ясно чертите й. Иначе достолепна матрона, на лицето й се бе запечатала горчива гримаса, която издаваше вътрешната й трагедия. Навярно тия години край Клара са били единствените щастливи в живота й, защото освен с Клара тя не успя да се сближи с никого. На нея тя доверяваше най-съкровените си чувства, пак на нея отдаде огромната си способност да се жертва за някого и да благоговее пред него. Веднъж се престраши да й го каже и Клара отбеляза в тетрадката си за животоописание, че Ферула я обича много повече, отколкото тя заслужава и може да възнагради с взаимност. Заради тази безмерна обич Ферула не пожела да си замине от „Трите Марии“ дори когато връхлетя страшната напаст — мравките. Започна с някакво котешко предене из ливадите, с някаква тъмна сянка, която пълзеше бързо и изяждаше всичко — царевичните мамули, житата, люцерната и чудоцвета. Поливаха ги с бензин и ги запалваха, но те пак прииждаха на нови талази и с нов устрем. Мажеха с негасена вар стъблата на дърветата, но те се изкачваха нагоре, без да се спират пред нищо, и опустошаваха крушите, ябълките и портокалите, нахлуваха в градината и плячкосваха пъпешите, влизаха в краварника и издоеното сутринта мляко се пресичаше и чернееше от умрели твари, промъкваха се в курниците и изяждаха пилетата живи, като оставяха само купчини пръсната перушина и жалки костички. Правеха вървища вътре в къщата, намъкваха се по тръбите, превземаха килера. Всичко, каквото се сготвеше, трябваше да се изяжда веднага, защото останеше ли само няколко минути на масата, идваха на върволица и го оплюскваха. Педро Втори Гарсия се опита да се пребори с тях с вода и огън, зарови напоени с пчелен мед сюнгери, та привлечени от сладкото, да се насъбират повече на едно място и така да ги изтребва по-ефикасно, ала всичко беше напразно. Естебан Труеба отиде в селото и се върна с цяла кола пестициди от всички познати марки, на прах, в течно състояние и на хапчета, и наслага такива количества навсякъде, че зеленчуците не можеха да се ядат, защото предизвикваха силни стомашни болки и куркане на червата. Но мравките продължиха да прииждат и да се множат и с всеки изминал ден ставаха все по-нахални и дръзки. Естебан отиде втори път в селото и телеграфира в столицата. Три дена по-късно на гарата цъфна мистър Браун — дребен като джудже американец с тайнствен куфар в ръка. Естебан го представи като селскостопански специалист, профилиран по средствата за борба с насекоми. След като се освежи с кана вино с плодове, той просна куфара си върху масата и го разтвори. Извади отвътре цял арсенал никога невиждани инструменти, след което пристъпи към действие — хвана една мравка и внимателно я заразглежда под микроскоп.