Исабель Альенде - Къщата на духовете

— За последен път, Алба. Къде е Мигел? — попита Гарсия.

Тя мълчаливо направи жест на отрицание. Бяха стегнали и главата й с ремък.

— Когато решиш да говориш, вдигни един пръст — каза той.

Алба чу друг глас:

— Включвам — обади се той.

И тогава тя почувствува онази жестока болка, която премина по цялото й тяло и се впи във всяка нейна клетка и която тя никога, докато беше жива, нямаше да може да забрави. Съзнанието й потъна в мрак.

— Казах ви да внимавате с нея, идиоти! — дочу тя гласа на Естебан Гарсия, който идваше от много далече, усети, че й разтварят клепачите, но видя само някакво смътно сияние. После почувствува убождане в ръката и отново потъна в безпаметност.

Цяла вечност по-късно Алба се събуди мокра и гола. Не знаеше дали е покрита с пот, с вода или с урина, не можеше да се движи, не си спомняше нищо, не знаеше къде е и защо се чувствува толкова зле, защо е като парцал. Гореше я сахарска жажда и помоли за вода.

— Почакай, другарко — каза някой до нея. — Изтрай до утре. Ако пиеш вода, ще получиш спазми и може да умреш.

Отвори очи. Превръзката я нямаше. Над нея се бе навело смътно познато лице, някакви ръце я загърнаха с одеяло.

— Помниш ли ме? Аз съм Ана Диас. Бяхме колежки в университета. Не можеш ли да ме познаеш?

Алба поклати глава в знак на отрицание, затвори очи и се остави да я понесе вълната на сладкото чувство, че умира. Ала след няколко часа се събуди и като се помръдна, усети, че я боли и последната фибра на тялото.

— Скоро ще се почувствуваш по-добре — каза една жена, която я галеше по лицето и отмахваше няколко кичура влажна коса, паднали върху очите й. — Не се движи и се помъчи да се отпуснеш. Аз ще бъда до тебе, а ти почивай.

— Какво е станало? — на пресекулки попита Алба.

— Здравата са те наредили, другарко — тъжно каза другата жена.

— Коя си ти? — попита Алба.

— Ана Диас. Тук съм от седмица. Заловиха и другаря ми, но още е жив. Виждам го отдалеч по веднъж на ден, когато ги водят в клозета.

— Ана Диас ли? — смънка Алба.

— Аха. Не бяхме големи приятелки в университета, но никога не е късно да се сприятелим. Право да си кажа, последния човек, когото мислех, че мога да срещна тук, си ти, Графиньо — гальовно каза жената. — Не говори, гледай да заспиш, за да ти минава по-бързо времето. Малко по малко ще си възвърнеш паметта, не се притеснявай. Това е от електричеството.

Но Алба не можа да заспи, защото вратата на килията се отвори и се показа някакъв мъж.

— Сложи й превръзката! — заповяда той на Ана Диас.

— Моля ви…! Не виждате ли, че е съвсем отпаднала? Оставете я да си отдъхне за малко…

— Направи каквото ти казвам!

Ана се наведе над одъра и сложи превръзката на очите й. После отметна одеялото и понечи да я облече, но пазачът я избута, приповдигна затворничката за лактите и я сложи да седне. Влезе още един да му помогне и двамата я отнесоха почти на ръце, защото тя не можеше да върви. Алба беше сигурна, че умира, ако вече не беше умряла. Чу, че вървят по коридор, където ехото връща кънтенето на стъпките. Усети, че някаква ръка й опипва лицето и й повдига главата.

— Можете да й дадете вода. Измийте я и й направете още една инжекция. Вижте дали може да глътне малко кафе и ми я доведете — каза Гарсия.

— Да я облечем ли, господин полковник?

— Не.

Алба престоя дълго време в ръцете на Гарсия. След няколко дена той разбра, че тя го е познала, но от предпазливост не престана да я държи със затворени очи дори когато двамата бяха сами. Всеки ден водеха и откарваха нови и нови арестанти. Алба чуваше колите, виковете, затварящата се голяма врата и се опитваше да води сметка за броя на задържаните, но беше почти невъзможно. Ана Диас мислеше, че има към двеста души. Гарсия беше много зает, но не пропускаше ден, без да види Алба, и редуваше грубите си издевателства с разиграване на комедията си на благоразположен приятел. Понякога се правеше на неподправено покъртен и със собствената си ръка й даваше в устата лъжички супа. Но когато един ден й натопи главата в пълно с изпражнения корито и я държа така, докато тя най-сетне припадна от отвращение, Алба разбра, че той не се мъчи да открие къде е Мигел, а си отмъщава за обидите, които му бяха нанасяли още от рождението му, и че каквото и да признае тя, не ще промени участта й на частна затворничка на полковник Гарсия. Тогава тя съумя лека-полека да се отърси от затворения кръг на своя собствен, личен ужас, страхът й взе да намалява и тя започна да се занимава не само със собствените си преживявания, а да изпитва състрадание и към другите, към онези, които висяха със завързани ръце, към новопристигналите, към онзи мъж, на когото оковаха краката и го прегазиха с камионетка. Изведоха всички арестанти на двора, призори, и ги накараха да гледат, защото това също беше личен въпрос между полковника и неговия затворник. За първи път Алба отваряше очи извън полумрака на килията си и меката виделина на ранната утрин и скрежът, искрящ между камъните, където се бяха събрали локви от нощния дъжд, й се сториха непоносимо светли. Довлякоха човека, той не оказа съпротива, а и не можеше да се държи на краката си, и го оставиха насред двора. Пазачите бяха покрили лицата си с кърпи, за да не могат никога да ги познаят, ако по някаква нищожна случайност обстоятелствата се променят. Алба затвори очи, когато чу двигателя на камионетката, но нямаше как да запуши уши, за да не чува рева на човека — той завинаги остана да отеква в паметта й.