Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Предайте всички бележници, тефтерчета с адреси, чекови книжки, всичките си лични документи! — заповяда онзи, който, изглежда, им беше началник.

— Аз съм сенаторът Труеба! За бога, вие не ме ли познавате бе, човек? — отчаяно се развика дядото. — Нямате право да се отнасяте така с мене! Това е беззаконие! Аз съм приятел на генерал Уртадо!

— Млъквай, загубен дъртако! Докато аз не ти заповядам да говориш, ще си затваряш устата! — грубо го сряза онзи.

Накараха го да предаде съдържанието на писалището си и напъхаха в торби всичко, което им се стори интересно. Докато една група довършваше огледа на къщата, друга продължаваше да хвърля книги през прозореца. В гостната останаха четирима язвително ухилени мъже със заплашителен вид, които вдигнаха крака върху мебелите, изпиха шотландското уиски от бутилката и изпочупиха една по една плочите от сбирката класическа музика на сенатора Труеба. Алба пресметна, че са минали поне два часа. Трепереше, но не от студ, а от страх. Беше допускала, че този момент ще дойде някой ден, но винаги бе таила безразсъдната надежда, че влиятелният и дядо ще може да я спаси. Но сега, като го видя свит на едно канапе, смален и жалък като болен старец, тя разбра, че не може да очаква помощ от него.

— Подпиши тук! — заповяда началникът на Труеба и му тикна под носа някаква хартия. — Това е декларация, че сме влезли със съдебно разпореждане, че сме ти показали документите си, че всичко е наред, че сме се държали съвсем учтиво и възпитано, че нямаш никакво оплакване. Подписвай!

— За нищо на света няма да подпиша такова нещо! — гневно извика старецът.

Онзи мигновено се извърна и удари Алба през лицето. Плесницата я просна на пода. Сенаторът Труеба замръзна от изненада и ужас и най-сетне разбра, че е дошъл часът на истината, след като почти деветдесет години бе живял по собствените си закони.

— Ти знаеше ли, че твоята внучка е курвата на един нелегален? — каза мъжът.

Сломен духом, сенаторът Труеба подписа документа. После с мъка пристъпи към внучката си, прегърна я и я погали по косата с необичайна за него нежност.

— Не се безпокой, моето момиче. Всичко ще се оправи, нищо не могат да ти сторят, има някаква грешка, не се притеснявай — едва чуто нареждаше той.

Но онзи го изблъска грубо и извика на останалите, че е време да си тръгват. Двама бабаити хванаха Алба под мишниците и я изведоха едва ли не увиснала във въздуха. Последното, което тя съзря, беше патетичната фигура на дядото, блед като платно, по нощница и бос. От къщния праг той я уверяваше, че на другия ден ще я освободи, ще говори направо с генерал Уртадо, ще отиде с адвокатите си да я потърси, където и да се намира, и ще си я прибере у дома.

Качиха я в кабината на една камионетка. От едната й страна седна мъжът, който я беше ударил, а от другата — шофьорът, който си подсвиркваше. Преди да й закрият очите с лейкопласт, тя погледна за последен път към пустата улица и се удиви, че въпреки шумотевицата и изгорените книги, нито един от съседите не бе надникнал да види какво става. Предположи, че както често бе правила самата тя, дебнеха през пролуките на щорите и през пердетата или че бяха скрили глави под възглавниците, за да не гледат и да не чуват. Камионетката потегли и тя, ослепяла за първи път в живота си, загуби представа за пространството и за времето. Усети на бедрото си някаква влажна и едра ръка, която мачкаше, щипеше, местеше се нагоре, ровеше, тежък дъх в лицето си, който шепнеше „ще те накарам да ти се прииска, курво, ей сега ще видиш“, и други гласове и смехове, докато колата все обикаляше ли, обикаляше, и на нея й се стори, че това пътуване няма край. Не разбра накъде я водят, докато не чу шум от вода и не усети, че колелата на камионетката преминават по дъски. Тогава отгатна участта си. Призова духовете от времената на трикраката маса и на немирната захарница на баба си, призраците, способни да променят хода на събитията, ала те сякаш я бяха изоставили, защото камионетката продължи по същия път. Усети, че натискат спирачка, чу как тежките крила на голяма входна врата се отварят и после пак се затварят зад гърба им. Тогава Алба потъна в своя кошмар — онзи, който баба й видя в нейната астрологическа карта при раждането й, а Луиса Мора — в миг на предвещание. Онези й помогнаха да слезе. Не успя да направи и две крачки. Първият удар се стовари в ребрата й и тя падна на колене с пресечен дъх. Двама я хванаха под мишниците, вдигнаха я и я влачиха дълго. Усети, че стъпва върху пръст, а после — по неравен циментов под. Спряха.