Исабель Альенде - Къщата на духовете

Скоро чу отново гласа на Гарсия и отгатна, че неговите ръце й помагат да се изправи, водят я до един стол, оправят й дрехите, обличат й блузата.

— Брей, я виж как са те наредили! — каза той. — Аз те предупредих, Алба. Сега се опитай да се успокоиш, ще ти дам чаша кафе.

Алба се разплака. Топлата течност я посвести, но тя не усети вкуса й, защото я пиеше смесена с кръв. Гарсия държеше чашата и я приближаваше към устата й грижливо като санитар.

— Искаш ли цигара?

— Искам да отида в клозета — каза тя, като произнасяше с мъка всяка сричка през подутите си устни.

— Разбира се, Алба. Ще те заведат в клозета и после ще можеш да си починеш. Аз съм ти приятел, разбирам чудесно положението ти. Влюбена си и затова не искаш да го издадеш. Знам, че ти нямаш нищо общо с нелегалните. Но момчетата не ми вярват, когато им разправям, и няма да мирясат, докато не им кажеш къде е Мигел. Всъщност той им е вързан в кърпа, знаят къде е, ще го заловят, но искат да са сигурни, че ти нямаш нищо общо с шумкарите, разбираш ли? Ако го прикриваш, ако отказваш да говориш, те ще продължат да те подозират. Кажи им каквото искат да знаят и тогава аз сам ще те заведа у вас. Ще им кажеш, нали?

— Искам да отида в клозета — пак повтори Алба.

— Виждам, че си твърдоглава като дядо си. Добре. Ще отидеш в клозета. Ще ти дам възможност да помислиш малко — каза Гарсия.

Заведоха я в клозета и тя трябваше да не обръща внимание на мъжа, които стоя до нея и през цялото време я държа за ръката. После я отведоха в килията й. В малкия уединен куб на своя затвор тя се опита да проясни мислите си, но я измъчваше болката от боя, жаждата, стегнатата превръзка на слепоочията, оглушителната врява от радиото, ужасът от стъпките, които приближаваха, и облекчението, когато се отдалечаваха, виковете и командите. Сви се на пода като зародиш в утроба и се остави на страданията си. Така престоя няколко часа, може би дни. Два пъти дойде някакъв човек и я води до един зловонен нужник, където тя не можа да се измие, защото нямаше вода. Даваше й само минута и я слагаше да седне на чинията в съседство с друг мълчалив и непохватен като нея човек. Тя не можеше да схване друга жена ли е или мъж. Първия път се разплака и я беше яд, че вуйчо й Николас не я бе подложил на специални тренировки, за да я научи да понася унижението, което й се струваше по-лошо от болката, но накрая се примири със собствената си нечистота и престана да мисли за нетърпимата нужда да се измие. Дадоха й за ядене варена царевица, парченце пилешко и малко сладолед. Тя ги разпозна по вкуса, миризмата и температурата и ги изгълта на бърза ръка без прибори, удивена от тази разкошна вечеря, каквато не бе очаквала на такова място. После разбра, че храната за затворниците в това заведение за мъчения се е носела от новото седалище на правителството, което се било разположило в набързо пригодена за целта сграда, защото старият президентски дворец е бил превърнат в купчина развалини.

Опита се да си води сметка за изтеклите от задържането й дни, но уединението, тъмнината и страхът нарушиха представата й за времето и за пространството, привиждаха й се населени с чудовища пещери, казваше си, че навярно са й дали някакви наркотици и че затова усеща, че костите са омекнали, и си въобразява щуротии. Заричаше се да не яде и да не пие, но гладът и жаждата се оказваха по-силни от решението й. Питаше се защо дядо й още не е дошъл да я освободи. В миговете на просветление успяваше да съобрази, че всичко това не е лош сън и че не се намира там по грешка. Зарече се да забрави дори името на Мигел.

Третия път, когато я заведоха при Естебан Гарсия, Алба беше по-подготвена, защото през стената на килията си чуваше какво става в съседното помещение, където разпитваха други затворници, и вече не си правеше никакви илюзии. Не направи и опит да извика в представите си горите на своята любов.

— Ти имаше време да размислиш, Алба. Сега двамата ще поговорим спокойно и ще ми кажеш къде е Мигел. Така ще излезем бързо от това положение — започна Гарсия.

— Искам да отида в клозета — отвърна Алба.

— Виждам, че ми се подиграваш, Алба — рече той. — Много съжалявам, но тук не можем да си губим времето.

Алба не отговори.

— Съблечи се! — заповяда Гарсия с друг глас.

Тя не се подчини. Разсъблякоха я грубо, издърпаха й панталоните въпреки ритниците й. Отчетливият спомен за детските й години и за целувката на Гарсия в градината й придадоха сила — силата на омразата. Тя се бори с него, крещя по него, плака, напикава се и повръща по него заради този спомен, докато се умориха да я бият и й дадоха кратка отсрочка, която тя използува, за да призове добрите и милостиви духове на баба си — нека й помогнат да умре. Ала никой не й дойде на помощ. Две ръце я вдигнаха, четири я проснаха върху някаква койка — металическа, ледена, корава, цялата в пружини, които й се впиваха в гърба, и завързаха глезените и китките й с кожени ремъци.