Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Това е внучката на сенатора Труеба, господин полковник — чу тя глас.

— Да, виждам — отвърна друг глас.

Алба позна без колебание гласа на Естебан Гарсия и в този миг разбра, че той я е чакал от онзи далечен ден, когато тя беше още невръстно момиче и той я сложи да седне на коленете му.

Алба се беше свила в тъмнината. Бяха свалили лейкопласта от очите й и на негово място сложиха стегната превръзка. Беше я страх. Спомни си тренировките на вуйчо си Николас, когато той я предупреждаваше, че е много опасно да се страхува от страха, и се съсредоточи, за да престане да трепери и за да оглушее за ужасните звуци, достигащи до нея отвън. Опита се да си представи щастливите мигове, изживени с Мигел, и в това да потърси опора, за да излъже времето и да намери сили да понесе каквото я чака. Повтаряше си, че трябва да издържи няколко часа, без да изгуби контрол върху нервите си, докато дядо й успя да задвижи тежката машинария на своите връзки и влияние, за да я измъкне оттук. Изрови от паметта си една есенна разходка с Мигел до крайбрежието, много преди ураганът на събитията да обърне света с краката нагоре, по времето, когато нещата се назоваваха с познати наименования и думите имаха едно-единствено значение, когато народ, свобода и другар бяха само това — народ, свобода и другар, и все още не бяха се превърнали в пароли. Помъчи се отново да изживее този момент, да усети червената и влажна земя, упойващия дъх на боровите и на евкалиптовите гори, където килимът от сухи листа се слягаше след продължителното и горещо лято и където бакърената светлина на слънцето се провираше сред короните на дърветата. Опита се да си припомни студа, тишината и онова прекрасно чувство, че те са господари на земята, че са двайсетгодишни и че целият живот е пред тях, когато се обичаха, незаплашвани от нищо, опиянени от мириса на гора и на любов, без минало, без подозрения към бъдещето, с единственото невероятно богатство на този настоящ миг, в който се гледаха, миришеха, целуваха, намираха, обгърнати от шепота на вятъра между дърветата и от приглушения шум на вълните, които се разбиваха о скалите в подножието на стръмния и висок бряг и избухваха в грохот от ухайна пяна, а те двамата, прегърнали се в едно и също пончо като сиамски близнаци в една и съща кожа, се смееха и се кълняха, че ще бъде завинаги, убедени, че са единствените в цялата вселена, открили любовта.

Алба чуваше виковете, продължителните стонове и пуснатото с все сила радио. Гората, Мигел, любовта се изгубиха в дълбокия тунел на нейния ужас и тя се примири с мисълта, че трябва да посрещне участта си без хитрувания.

Прецени, че е минала цялата нощ и голяма част от следния ден, когато вратата се отвори за първи път и двама мъже я изведоха от килията й. Помъкнаха я с псувни и закани при полковник Гарсия, когото тя можеше да познае дори със завързани очи, още преди да е чула гласа му. Усети ръцете му по лицето си, дебелите му пръсти — по шията и ушите си.

— Сега ще ми кажеш къде е любовникът ти — рече й той. — Това ще спести много неприятности и на двама ни.

Алба си отдъхна с облекчение. Значи не бяха хванали Мигел!

— Искам да отида в клозета — отвърна тя колкото се може по-твърдо.

— Виждам, че не искаш да ни помогнеш, Алба. Жалко — въздъхна Гарсия. — Ще се наложи момчетата да изпълнят дълга си, аз не мога да попреча.

Наоколо им за миг стана тихо и тя направи огромно усилие да си припомни боровата гора и любовта на Мигел, но мислите й се объркаха и вече не знаеше дали не сънува, недоумяваше откъде идва тази смрад на пот, изпражнения, кръв и урина и гласът на този футболен коментатор, който разправяше за някакви финландски голове, които изобщо не я засягаха, а да не говорим за другите викове, които идваха до слуха й отблизо и отчетливо. Зверска плесница я повали на пода, груби ръце отново я изправиха на крака, свирепи пръсти се впиха в гърдите й, замачкаха зърната й и страхът я надви окончателно. Непознати гласове й се заканваха, дочуваше името на Мигел, но не проумяваше какво я питат и само повтаряше като развита пружина своето твърдо „не“, докато я удряха, опипваха, разкъсваха й блузата и тя вече не можеше да мисли, само смогваше да нарежда „не“ и „не“, и „не“ и през ума й минаваше колко ли ще успее да издържи, преди да й се изчерпят силите, без да подозира, че това е само началото. Най-после усети, че загубва свяст, и онези я оставиха на мира, просната на пода, за някое време, което й се стори съвсем кратко.