Исабель Альенде - Къщата на духовете

Алба се опита да послуша баба си, но щом започна да пише с мисълта си, кучкарникът се изпълни с героите от нейната история. Те влязоха един през друг и я обгърнаха в своите преживявания, в своите пороци и добродетели, стъпкаха намеренията й да сътвори документален разказ и така го провалиха, бутаха я с лакът, придиряха й, притесняваха я, и тя пишеше мислено, задъхваше се от бързане и се отчайваше, защото докато пишеше нова страница, предишната се изтриваше. Тази работа я държеше в постоянна заетост. Отначало лесно губеше нишката и докато си спомни нещо ново, забравяше друго. Най-дребното разсейване или малко повече страх или болка оплитаха историята й като гранка прежда. Добре, че после измисли код, за да не обърква реда, и тогава успя да се потопи в собствения си разказ толкова дълбоко, че престана да яде, да се чеше, да се мирише, да хленчи, и съумя да надмогне една след друга безбройните си болки.

Започнаха да разправят, че агонизира. Пазачите вдигнаха капака на кучкарника и я измъкнаха без никакво усилие — беше станала лека като перце. Заведоха я отново при полковник Гарсия, у когото през тези дни омразата бе избуяла с нова сила, но Алба не го позна. Тя вече беше извън неговата власт.

Отвън хотел „Христофор Колумб“ изглеждаше все така невзрачен като първоначално училище, както го помнех. Не можех да пресметна колко години са минали, откакто за последен път бях там, и се опитах да си представя, че няма да е никак чудно, ако излезе да ме посрещне същият Мустафа от едно време, онзи син негър, облечен като ориенталско привидение, с двата си реда оловни зъби и с любезността си на везир — единственият истински негър в страната, всички останали бяха боядисани, както ме беше уверила Трансито Сото. Ала къде ти. Един портиер ме заведе в съвсем тясна стаичка, посочи ми стол и ми каза да почакам. След малко вместо Мустафа, който сам по себе си беше цяло зрелище, се появи някаква госпожа с унилия и чистофайнски вид на провинциална леля. Носеше синя униформа с бяла колосана яка. Като ме видя такъв стар и немощен, нещо измърмори под носа си. Държеше в ръка червена роза.

— Сам ли е господинът? — попита тя.

— Разбира се, че съм сам! — извиках аз.

Жената ми подаде розата и ме попита коя стая предпочитам.

— Все ми е едно — отвърнах учудено.

— Свободни са Обора, Храма и Хиляда и една нощ. Коя искате?

— Хиляда и една нощ — рекох наслуки.

Поведе ме по дълъг коридор. За да не се обърка човек — зелени лампи и червени стрелки. Като се подпирах на бастуна си и влачех крака, аз я следвах пряко сили. Озовахме се в малък вътрешен двор, където се издигаше миниатюрна джамия. По нея се мъдреха безобразни островърхи аркади с разноцветни стъкла.

— Тук е. Ако желаете да пиете нещо, поръчайте по телефона — обясни тя.

— Искам да говоря с Трансито Сото. Затова съм дошъл — казах аз.

— Съжалявам, но госпожата не приема частни лица. Само доставчици.

— Аз трябва да говоря с нея! Кажете й, че съм сенаторът Труеба. Тя ме познава.

— Не приема никого, нали ви казах — отвърна жената и скръсти ръце.

Вдигнах бастуна и й заявих, че ако до десет минути Трансито Сото не се яви лично, ще изпотроша стъклата и всичко, каквото съдържа тази кутия на Пандора. Униформената заотстъпва уплашено. Отворих вратата на джамията и се озовах в една бутафорна Аламбра 24 24 Прочут пищно украсен отвътре дворец на арабските владетели в Гранада, Южна Испания. — Б. пр. . Няколко стъпала, облицовани с фаянсови плочки и покрити с килими, имитиращи персийски, водеха до шестоъгълна стая със сводест таван. В нея някой бе наслагал всичко, което си бе наумил, че има в арабски харем, без никога да е стъпвал нито в Арабия, нито в харем — възглавнички от дамаска, стъклени наргилета, похлупци и каква ли не бездарна кинкалерия. Между колоните, умножени до безкрайност от хитроумно разположените огледала, видях баня в синя мозайка. Тя беше по-голяма от спалнята и вътре имаше вана с такива размери, че в нея като нищо можеше да се изкъпе цяла крава, а къде-къде по-лесно би се забавлявала палава любовна двойка. Това по нищо не наподобяваше онзи „Христофор Колумб“, който знаех отпреди. Седнах с усилие на кръглото легло и изведнъж се почувствувах много отпаднал. Старите ми кости ме боляха. Вдигнах поглед и едно огледало на тавана ми показа на какво приличам — окаяно смалено тяло, тъжно лице на библейски патриарх, прорязано от горчиви бръчки, и останки от бяла грива. „Как бързо е минало времето!“, въздъхнах.