Исабель Альенде - Къщата на духовете

Веднъж, посред бял ден, се появи Мигел. Един следобед тя тъкмо влизаше вкъщи, когато той се изпречи насреща й. Беше я чакал, скрит сред буренака в градината. Косата му беше силно изрусена, носеше двуреден син костюм. Приличаше на обикновен банков чиновник, но Алба го позна веднага и не можа да сдържи радостния вик, който й се изтръгна от сърцето. Прегърнаха се в градината, пред очите на минувачите и на възможните съгледвачи, докато се опомниха и осъзнаха на каква опасност се излагат. Алба го заведе в къщата, в спалнята си. Двамата се строполиха върху леглото във възел от сплетени ръце и крака, зовяха се взаимно с тайните имена от времето, прекарано в мазето, любиха се отчаяно, докато усетиха, че чезнат от премала, че ще им се пръсне душата, и трябваше да спрат, да се вслушат в гръмкото биене на сърцата си, за да се поуспокоят. Тогава Алба се втренчи за първи път в него и видя, че се е любила с един съвършено непознат човек. Не беше само заради косата му на викинг — той нямаше нито брадата на Мигел, нито малките му кръгли очила на домашен учител, и изглеждаше много по-слаб. Ужасен вид имаш — прошепна му тя на ухото. Мигел бе станал един от ръководителите на въоръжената съпротива — изпълнило се бе онова, за което се бе готвил още от юношеските си години. За да го открият, бяха разпитвали и измъчвали много мъже и жени. Това тежеше като воденичен камък върху душата на Алба, но за него беше просто част от ужаса на войната и той самият беше готов да изтърпи същите изтезания, когато дойде моментът да прикрие други. А дотогава щеше да участвува в нелегалната борба, верен на теорията си, че на насилието на богатите трябва да се противопостави насилието на народа. Алба, която си бе представяла хиляди пъти, че са го затворили или че са го убили по най-жесток начин, плачеше от радост, като усещаше с наслада мириса му, гласа му, топлината му, допира на ръцете му, покрити с мазоли от боравенето с оръжия и от навика да се придвижва пълзешком. Редеше молитви и проклятия, целуваше го и го мразеше заради цялото натрупано в душата й страдание и искаше да умре още сега, за да не се измъчва повече от неговото отсъствие.

— Ти беше прав, Мигел. Случи се всичко онова, което ти казваше, че ще се случи — рече Алба, докато хлипаше на рамото му.

После му разказа за оръжията, които навремето открадна от дядо си и скри с вуйчо си Хайме, и предложи да го заведе да ги потърсят. Жалко, че не можеше да му даде и онези, които не успяха да отмъкнат — те останаха в зимника на къщата. Но скоро след военния преврат на гражданите бе заповядано да предадат всичко, което би могло да се сметне за оръжие, дори туристическите ножове и джобните ножчета на децата. Хората оставяха увитите във вестник пакетчета при входовете на църквите, защото не смееха да ги носят в казармите. Сенаторът Труеба никак не се уплаши, защото всички знаеха, че неговите оръжия бяха набавени, с цел да убиват комунисти. Обади се по телефона на своя приятел генерал Уртадо и той изпрати военен камион да ги прибере. Труеба заведе войниците в помещението с боеприпасите и там, онемял от смайване, видя, че половината сандъци са пълни с камъни и талаш. Веднага обаче си даде сметка, че ако признае загубата, или ще намеси някого от собственото си семейство, или сам ще се забърка в голяма каша. Взе да се извинява, макар че никой не му търсеше оправдание — войниците не можеха да знаят колко оръжия е бил закупил. В първия момент заподозря Бланка и Педро Трети, но пламналите бузи на внучката му го накараха да се усъмни и в нея. Щом войниците отнесоха оръжията и му дадоха разписка, хвана Алба за раменете и я раздруса здравата, както никога преди, за да си признае има ли нещо общо с липсващите автомати и пушки. „Не ме питай за неща, за които сам не искаш да ти отговоря, дядо“, отвърна Алба, като го гледаше право в очите. Повече не заговориха по въпроса.

— Дядо ти не е цвете за мирисане, Алба. Някой ще го убие — сам си го е заслужил — каза Мигел.

— Ами, ще си умре в леглото. Вече е много стар — отвърна Алба.

— Който нож вади, от нож умира. Може би аз самият ще го убия някой ден.

— Да не си посмял, Мигел, защото ще ме принудиш аз да направя същото с тебе — разпалено изфуча Алба.

Мигел й обясни, че няма да могат да се виждат задълго, може би завинаги. Помъчи се да й втълпи колко опасно е да си другарка на един нелегален, нищо, че тя е под закрилата на дядовото си презиме. Но Алба толкова плака и се притиска до него с такава горест, че трябваше да й обещае, че дори с риск на живота си ще намират начин да се виждат от време на време. Мигел прие също да отиде с нея да потърсят заровените в планината оръжия и боеприпаси — точно те най-много му трябваха в неравната борба.