Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Помогни ми, татко! — примоли се Бланка на сенатора Труеба. — Трябва да го изведа от страната.

Старият толкова се слиса, че направо застина. Но чак когато потърси яростта и омразата си и не ги откри никъде, той разбра колко е изхабен. Помисли за тоя селянин, свързан с дъщеря му с половинвековна любов, и не можа да намери никакъв довод, за да го ненавижда — за да мрази дори пончото му, брадата му на социалист, упорството му или проклетите му кокошки, подгонили лисици.

— По дяволите! Трябва да му осигурим убежище, защото, намерят ли го в нашата къща, лошо ни се пише на всички — нищо друго не се сети да каже Труеба.

Бланка му се хвърли на врата, разплака се като дете и го обсипа с целувки. Това бе първата избликнала от сърцето й ласка, с която даряваше баща си от най-ранното си детство досега.

— Аз мога да го укрия в едно посолство — обади се Алба. — Но трябва да чакаме сгоден момент, пък и ще му се наложи да прескача висока стена.

— Няма да е необходимо, момиче — отвърна сенаторът Труеба. — Все още имам влиятелни приятели в тази страна.

Четиридесет и осем часа по-късно вратата на стаята на Педро Трети Гарсия се отвори, но вместо Бланка, на прага се появи сенаторът Труеба. Беглецът помисли, че най-сетне е дошъл и неговият час, и донякъде дори се зарадва.

— Идвам да ви изведа оттук — каза Труеба.

— Защо? — попита Педро Трети.

— Защото Бланка ме помоли — отвърна Труеба.

— Вървете по дяволите — смотолеви Педро Трети.

— Добре де, тъкмо натам отиваме. Вие ще дойдете с мен.

Двамата се усмихнаха едновременно. На двора пред къщата, отсам оградата, чакаше сребристата лимузина на посланика на една студена северна страна. Вкараха Педро Трети в багажника на колата, където той се сви на кравай, и го покриха с пазарски торби, пълни със зеленчуци. На седалките се настаниха Бланка, Алба, сенаторът Труеба и неговият приятел посланикът. Шофьорът ги закара до папската нунциатура. По пътя срещнаха полицейска бариера, но не ги спряха. На портала на нунциатурата имаше двойна охрана, но като познаха сенатора Труеба и видяха дипломатическия номер на колата, ги пуснаха да влязат и дори им отдадоха чест. Веднъж преминали пътната врата на посолството на Ватикана, те бяха в безопасност. Тогава извадиха Педро Трети изпод планина листа от маруля и смачкани домати. Заведоха го в кабинета на нунция, който го чакаше, облякъл епископското си расо и с току-що издадено разрешително за изпращането му в чужбина заедно с Бланка, решила да изживее в изгнание отлаганата още от детството й любов. Нунцият ги поздрави с добре дошли. Беше почитател на Педро Трети Гарсия и имаше всичките му плочи.

Докато духовникът и посланикът на северната страна обсъждаха международното положение, семейството се сбогуваше. Бланка и Алба плачеха безутешно. Никога не се бяха разделяли. Естебан Труеба дълго държа в прегръдките си дъщеря си. Не плачеше, но беше стиснал уста, трепереше и се мъчеше да сдържи напиращите ридания.

— Не бях добър баща за тебе, дъще — каза той. — Мислиш ли, че ще можеш да ми простиш и да забравиш миналото?

— Много те обичам, татко! — изплака Бланка, хвърли му се на врата, притисна го отчаяно и го покри с целувки.

После старецът се обърна към Педро Трети и го погледна в очите. Протегна му ръка, но не можа да стисне неговата десница, защото й липсваха няколко пръста. Тогава разтвори прегръдки и двамата мъже, стегнати в здрав възел, се сбогуваха, пречистени най-сетне от омразата и злопаметността, които толкова години им бяха тровили живота.

— Ще се грижа за дъщеря ви и ще се постарая да я направя щастлива, господине — каза Педро Трети със задавен глас.

— Не се съмнявам. Вървете си по живо, по здраво, деца — промълви старецът.

Знаеше, че повече няма да ги види.

Сенаторът Труеба остана сам в къщата с внучката си и с няколко души от прислугата. Поне той така си мислеше. Но Алба бе решила да възприеме тактиката на майка си и използуваше необитаемите стаи, за да укрива хора за по една-две нощи, докато им намери по-сигурно убежище или успее да ги изведе от страната. Помагаше на нелегалните, които денем бягаха, смесили се с глъчката на града, но паднеше ли нощта, трябваше да се скрият някъде, всеки път на различно място. Най-опасно беше за тях по време на комендантския час, когато бегълците не можеха да излизат на улицата, защото лесно щяха да попаднат в ръцете на полицията. Алба реши, че къщата на дядо й е последното място, където биха нахлули за обиск. Постепенно превърна празните стаи в лабиринт от потайни кътчета, където укриваше преследваните. Понякога — цели семейства. Сенаторът Труеба заемаше само библиотеката, банята и спалнята си. Там си живееше, заобиколен от своите махагонови мебели, викториански витрини и персийски килими. Не беше човек, склонен към суеверни предчувствия, но дори и на него тази мрачна къща навяваше безпокойство — сякаш в нея имаше скрито чудовище. Труеба сам не проумяваше защо се притеснява — знаеше, че странните шумове, за които разправяха прислужниците, са работа на Клара. Тя бродеше из къщата в компанията на своите приятели — духовете. Често бе сварвал жена си да се прокрадва из салоните с бялата си туника и с момичешкия си смях. Преструваше се, че не я вижда, замръзваше на място и дори преставаше да диша, за да не я изплаши. Затвореше ли очи, за да се направи на заспал, успяваше да усети лекия допир на пръстите й по челото си, свежия й дъх, преминаващ като повей, докосването на косата й, която можеше да пипне, ако само протегнеше ръка. Нямаше основания да подозира нещо ненормално, но все пак гледаше да не пристъпва чертите на онази омагьосана част от дома, която беше царството на жена му, и не стигаше по-далеч от неутралната зона на кухнята. Предишната му готвачка си беше отишла, защото в една престрелка убили по грешка мъжа й, а единственият й син, който служел войник в едно село на юг, бил обесен на един стълб с увити около врата черва като народно отмъщение за това, че бил изпълнявал заповедите на началниците си. Клетата жена изгуби ума си, а не след дълго Труеба пък изгуби търпение. Дойде му до гуша да намира в яденето косми — в непрекъснатата си жалба жената си скубеше косите. Известно време Алба експериментира сред тенджерите, въоръжена с готварска книга, ала въпреки цялата си добронамереност Труеба в крайна сметка започна да ходи да вечеря почти винаги в клуба, за да може да се нахрани човешки поне веднъж на ден. Това даде на Алба по-голяма свобода, за да прехвърля своите бегълци, и по-голяма сигурност, за да вкарва и извежда хора от къщата преди полицейския час, без дядо й изобщо да подозира.