Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Разбунтувал се е флотът, докторе — накратко му обясни той. — Дойде време за борба.

Хайме взе телефона и позвъни на Алба. Каза й да не мърда от къщи и я помоли да се обади на Аманда. Това бе последният му разговор с нея — събитията се развихриха с шеметна бързина. В следващия час дойдоха един след друг няколко министри и ръководни политици от правителството и започнаха преговори по телефона с метежниците, за да разберат мащабите на заговора и да потърсят мирно решение. Но в девет и половина сутринта военните поделения в страната вече се командваха от офицери — превратаджии. В казармите бе започнала чистката на онези военни, които продължаваха да бъдат верни на конституцията. Генералът, който командваше корпуса на карабинерите, заповяда на охраната на двореца да излезе, защото полицията току-що се бе присъединила към преврата.

— Можете да си отидете, другари, но оставете оръжията си — каза Президента.

Карабинерите бяха смутени и засрамени, но заповедта на генерала не търпеше възражения. Нито един не се осмели да погледне в очите държавния глава. Положиха оръжията си в двора и излязоха един по един с наведени глави. На вратата един от тях се обърна.

— Аз оставам с вас, другарю президент — каза той.

Когато сутринта попревали, стана ясно, че положението няма да се уреди с разговори, и почти всички започнаха да се оттеглят. Останаха само най-приближените хора и личната охрана. Президента накара дъщерите си да излязат. Наложи се да ги изкарат насила и от улицата се чуваше как го викат. Вътре в сградата останаха около тридесет души, които заеха позиции за отбрана в салоните на втория етаж. Сред тях бе и Хайме. Мислеше, че сънува кошмар. Седна на едно кресло от червен плюш и се загледа като оглупял в пистолета, който държеше в ръка. Не умееше да си служи с него. Стори му се, че времето тече прекалено бавно — по часовника му бяха минали едва три часа от този лош сън. Чу по радиото гласа на Президента, който се обръщаше към страната. Това бяха прощалните му думи.

„Обръщам се към онези, които ще бъдат преследвани, за да ги уверя, че аз няма да се откажа — ще сея отплатя с живота си за предаността на народа. Винаги ще бъда заедно с вас. Вярвам в родината и в нейното бъдеще. Други хора ще надживеят този момент и рано или късно, но не след дълго, ще се открият широките друми, по които ще премине свободният човек, за да изгради едно по-добро общество. Да живее народът! Да живеят трудещите се! Това ще бъдат последните ми думи. Убеден съм, че моята саможертва няма да отиде напразно.“

Небето се заоблачи. Чуваха се откъслечни и далечни изстрели. В този момент Президента говореше по телефона с предводителя на метежниците, който предложи да му предостави военен самолет, за да напусне страната заедно с цялото си семейство. Но Президента не искаше да стане изгнаник в някоя далечна държава, където би могъл да прекара остатъка от дните си, живуркайки в компанията на други свалени управници, офейкали от страните си като плъхове от потъващ кораб.

— Криво сте си направили сметката, изменници. Тук ме постави народът и жив оттук няма да изляза — спокойно и хладно отвърна той.

Тогава чуха воя на самолетите и бомбардировката започна. Хайме се хвърли на пода заедно с останалите. Не можеше да повярва на очите си — до предния ден беше убеден, че в неговата страна никога няма да стане такова нещо и че дори военните зачитат закона. Единствено Президента не залегна, пристъпи с базука в ръце към един прозорец и стреля по танковете на улицата. Хайме допълзя до него и го хвана за краката, за да го накара да се наведе, но той го наруга и остана прав. След петнайсет минути цялата сграда гореше и вътре не можеше да се диша от бомбите и дима. Хайме пълзеше на четири крака между изпочупените мебели и отломките от тавана, които се сипеха наоколо му като смъртоносен дъжд, и се мъчеше да оказва първа помощ на ранените, ала успяваше да им дава единствено последна утеха и да затваря очите на мъртвите. В един момент престрелката внезапно секна. Президента събра оцелелите и им каза да си отидат — не му трябват мъченици и безполезни жертви, всички имат семейства и са призвани да изпълняват важна задача, когато всичко това свърши. „Ще поискам примирие, за да можете да излезете“, добави той. Но никой не си тръгна. Някои трепереха, но все пак всички се държаха достойно. Бомбардировката бе кратка, но превърна двореца в развалини. В два часа следобед пожарът бе погълнал старите салони, служили вярно още от колониално време, и около Президента оставаха само шепа хора. Военните нахлуха в сградата и заеха каквото бе оцеляло от приземния етаж. Горе чуха как над грохота се извисява гласът на някакъв офицер — заповядваше им да се предадат и да слязат в колона по един с вдигнати ръце. Президента стисна ръка на всички подред. „Аз ще сляза последен“, каза той. Повече не го видяха жив.