Хайме излезе заедно с останалите. На всяко стъпало на широкото каменно стълбище имаше войници. Те сякаш бяха обезумели. Ритаха и удряха с приклади слизащите мъже с някаква нова, току-що изобретена омраза, избуяла у тях за няколко часа. Някои изпразваха оръжията си над главите на предалите се. Хайме получи удар в корема, прегъна се надве и когато успя да се изправи, очите му бяха пълни със сълзи, а панталоните му мокрееха от нещо топло. Продължиха да ги бият чак докато излязоха на улицата, там ги накараха да легнат по очи на земята, тъпкаха ги, псуваха ги, докато им се свършиха ругатните на испански, и тогава направиха знак на един танк. Пленниците чуха как се приближава и тресе асфалта с тежкото си туловище на непобедим слон.
— Направете път да прегазим с танка тия говеда! — извика един полковник.
Както се беше проснал на земята, Хайме извърна очи към него и му се стори, че го познава — напомняше му едно момче, с което играеше на младини в „Трите Марии“. Танкът премина пухтейки на десет сантиметра от главите им. Войниците се превиваха от смях, чуваше се воят на сирените на пожарникарите. Някъде далеч бръмчаха военните самолети. Много по-късно разделиха пленниците на групи, според вината им, и Хайме бе откаран в министерството на отбраната, превърнато в казарма. Заповядаха му да върви приведен, сякаш се намираше в окоп, и го поведоха през голямо помещение, пълно с голи мъже, по десет на едно въже със завързани на гърба ръце и толкова пребити, че някои се свличаха от слабост и кръвта им се стичаше на струйки по мраморния под. Заведоха Хайме в помещението с котлите за парното. Там имаше и други хора, изправени с лице към стената. Пазеше ги пребледнял войник, който сновеше насам-натам с насочен в тях автомат. Хайме дълго стоя неподвижен, прав, едва се държеше на крака и не проумяваше какво става. Мъчеха го виковете, които се чуваха през стената. Забеляза, че войникът го наблюдава. По едно време той свали оръжието си и пристъпи към него.
— Седнете да си починете, докторе, но щом ви направя знак, веднага станете — прошепна войникът и му подаде в устата запалена цигара. — Вие оперирахте майка ми и й спасихте живота.
Хайме не пушеше, но като всмукваше бавно, цигарата му се услади. Часовникът му беше счупен, но по глада и жаждата си прецени, че вече е нощ. Гнетеше го такава умора, толкова ужасно се чувстваше в изцапаните си панталони, че не се питаше какво ще го правят. Започваше да клюма, когато войникът приближи.
— Станете, докторе — прошепна му той. — Идват за вас. Господ да ви е на помощ!
След миг влязоха двама мъже, оковаха му китките в белезници и го заведоха при един офицер, който водеше разпита на задържаните. Хайме го беше виждал няколко пъти край Президента.
— Знаем, че вие нямате нищо общо с ония, докторе — каза той. — Искаме само да излезете по телевизията и да кажете, че Президента е бил пиян и че се е самоубил. После ще ви пусна да си отидете вкъщи.
— Такова изявление ще си направите сам. На мене не разчитайте, гадове — отвърна Хайме.
Сграбчиха го за ръцете. Първият удар го преряза в стомаха. После го вдигнаха, проснаха го на една маса и усети, че го разсъбличат. Много след това го изнесоха в безсъзнание от министерството на отбраната. Започнало бе да вали и свежият въздух и хладната дъждовна вода го свестиха. Опомни се, когато го качваха на военен автобус и го оставиха на задната седалка. Погледна нощта през прозореца и когато автобусът потегли, видя пустите улици и окичените със знамена сгради. Разбра, че враговете са победили, и навярно помисли за Мигел. Автобусът спря на един полкови плац, там го свалиха. Имаше и други арестанти, в същото окаяно състояние, в което се намираше и той. Овързаха им краката и ръцете с бодлива тел и ги проснаха по очи в хранилките за полковите коне. Там Хайме и другите изкараха два дена без вода и храна, въргаляха се и гниха в собствените си изпражнения, в собствената си кръв и ужас. После ги откараха с камион край летището. На едно голо поле ги разстреляха легнали, защото не можеха да се държат на крака, и след това взривиха телата с динамит. Ужасът от експлозията и вонята от останките още дълго се носиха във въздуха.
В голямата къща на ъгъла сенаторът Труеба отвори бутилка френско шампанско, за да отпразнува свалянето на правителството, срещу което се беше борил със зъби и нокти, без да подозира, че точно в този момент горят с вносна цигара тестикулите на сина му Хайме. Старецът окачи знамето над входа на къщата и не излезе да танцува на улицата само защото беше куц и защото имаше полицейски час, макар че желание не му липсваше, както обяви ликуващ на дъщеря си и на внучката си. През това време Алба, сраснала се с телефона, се мъчеше да научи нещо за хората, за които й се свиваше сърцето — Мигел, Педро Трети, вуйчо й Хайме, Аманда, Себастиян Гомес и много други.
Читать дальше