Исабель Альенде - Къщата на духовете

Когато един ден Луиса Мора натисна звънеца на голямата къща на ъгъла, сенаторът Труеба преглеждаше сметководни книжа в библиотеката си. Тя, последната останала на този свят от сестрите Мора, се бе смалила до размерите на реещ се, но напълно с ума си ангел и не бе загубила ни най-малко от несломимата си духовна енергия. Труеба не беше я виждал след смъртта на Клара, но я позна по гласа — той продължаваше да звучи като вълшебна флейта — и по уханието на горски теменужки, леко омекотено от годините, но все още доловимо от разстояние. Още щом влезе в стаята, Луиса Мора донесе със себе си крилатото присъствие на Клара — тя се зарея във въздуха пред влюбените очи на мъжа си, който не я беше виждал от няколко дена.

— Идвам да ви предизвестя злочестини, Естебан — каза Луиса Мора, след като се настани в креслото.

— Ах, скъпа Луиса! Мене вече доста ме сполетяха… — въздъхна той.

Луиса разказа какво е открила по планетите. За да пречупи прагматичното упорство на сенатора, й се наложи да обясни какъв научен метод е използвала. Каза, че през последните десет месеца е проучила звездната карта на всички високопоставени лица от правителството и от опозицията, включително и на самия Труеба. От съпоставянето на картите се разкривало, че точно в този исторически момент ще се случат неизбежно събития, свързани с кръв, мъка и смърт.

— За мене няма никакво съмнение, Естебан — завърши тя. — Наближават ужасни времена. Ще има толкова мъртви, че няма да могат да се преброят. Вие ще бъдете в лагера на печелившите, но победата ще ви донесе само страдание и самота.

Естебан Труеба се почувствува неловко пред тая чудата врачка, която смущаваше спокойствието на неговата библиотека и му вдигаше кръвното с астрологичните си брътвежи, ала не намери смелост да я отпрати — заради Клара, която го наблюдаваше с крайчеца на окото от своя ъгъл.

— Но аз не съм дошла да ви притеснявам с вести, които вие нямате власт да промените, Естебан. Дошла съм да говоря с внучката ви Алба, защото имам да й предавам нещо от баба й.

Сенаторът повика Алба. Момичето не беше виждало Луиса Мора от седемгодишната си възраст, но много добре си я спомняше. Прегърна я внимателно, за да не повреди крехкия й скелет от слонова кост, и жадно вдъхна глътка от неповторимото й ухание.

— Дойдох да ти кажа да се пазиш, моето момиче — каза Луиса Мора, след като си избърса сълзите от вълнението. — Смъртта те дебне, тя е по петите ти. Баба ти Клара те закриля от Отвъдното, но ми поръча да ти кажа, че духовете — покровители са безсилни при катаклизми от голяма величина. Добре ще направиш, ако се махнеш оттук, ако заминеш отвъд морето — там ще си в безопасност.

Като видя накъде избива разговорът, сенаторът Труеба изгуби търпение и реши, че стои пред една безумна старица. Десет месеца и единадесет дена по-късно щеше да си спомни пророчеството на Луиса Мора, когато една вечер, по време на полицейския час, отведоха Алба.

Денят на военния преврат осъмна със сияйно слънце, твърде непривично за плахата пролет, която едва-едва се разпукваше. Хайме беше работил почти цяла нощ и в седем часа сутринта имаше в тялото си само два часа сън. Телефонният звън го събуди, а лека разтревоженият глас на една секретарка го доразсъни. Обаждаха му се от двореца, за да му съобщят, че трябва да се яви в кабинета на другаря президент колкото се може по-скоро, не, другарят президент не е болен, не, тя не знае за какво се отнася, получила е нареждане да извика всички лекари от президентския апарат. Хайме се облече в просъница и се качи в автомобила си, благодарейки вътрешно, че поради професията си имаше право на допълнителна седмична дажба бензин, иначе щеше да му се наложи да отиде до центъра с колело. Стигна пред двореца в осем и се учуди, като видя пустия площад и внушителното поделение войници, заели входовете на правителствената сграда, всички с бойни униформи, с каски и тежко въоръжение. Хайме паркира колата си на празния площад, без да обръща внимание, че войниците му правят знаци да не спира. Излезе и веднага го обкръжиха с насочени в него оръжия.

— Какво става, другари? Да не сме във война с китайците? — усмихна се Хайме.

— Продължавайте нататък, не може да спирате тук? Движението е блокирано! — заповяда един офицер.

— Съжалявам, но ме повикаха от президентството — отвърна Хайме и му показа документите си. — Аз съм лекар.

Придружиха го до тежките дървени врати на двореца, където бе застанала на пост група карабинери. Вътре в зданието цареше тревога като при корабокрушение, чиновниците тичаха по стълбите като хванали морска болест плъхове, а личната охрана на Президента тътрузеше мебелите, барикадираше прозорците с тях и раздаваше пистолети на най-приближените хора. Президента излезе насреща му. Беше си наложил бойна каска, която никак не се връзваше с изисканите му дрехи със спортна кройка и с италианските му обувки. Тогава Хайме проумя, че работата е сериозна.