Исабель Альенде - Къщата на духовете

Появи се репортажна кола от телевизията, за да заснеме инцидента, и селяните, които никога не бяха виждали подобно нещо, я пуснаха да влезе и позираха за камерите, усмихнати до уши и наобиколили задържания. Същата вечер цялата страна видя на екраните си как най-видният представител на опозицията, завързан, се пени от гняв и бълва такива псувни, че се наложи да се намеси цензурата. Президентът също го видя и работата никак не му хареса, защото разбра, че това може да се превърне в детонатор и да взриви барутния погреб, върху който едва-едва се крепеше неговото правителство. И изпрати карабинерите да освободят сенатора. Когато те стигнаха до чифлика, селяните, окуражени от подкрепата на печата, не ги пуснаха да влязат. Поискаха да им се представи разпореждане от съдебните власти. Като видя, че може да се забърка в каша и също да лъсне по телевизията, охулен от репортерите на левицата, околийският съдия на бърза ръка се омете да лови риба. Карабинерите не можаха да направят нищо повече и зачакаха на входа за „Трите Марии“, докато изпратят съдебно нареждане от столицата.

Както всички други, Бланка и Алба научиха за станалото от осведомителния бюлетин по телевизията. Бланка изчака в мълчание до следния ден, без да предприеме нищо, но като видя, че и карабинерите не успяха да освободят стария, реши, че е дошъл моментът да се срещне отново с Педро Трети Гарсия.

— Махни тия омърляни панталони и си сложи една свястна рокля — нареди тя на Алба.

Двете отидоха в министерството, без да са искали среща. Един секретар се опита да ги спре в приемната, но Бланка го преодоля, като го изблъска, и с твърда крачка премина нататък, влачейки дъщеря си на буксир. Отвори вратата, без да чука, и нахлу в кабинета на Педро Трети, когото не беше виждала от две години. Понечи да отстъпи — помисли, че е сбъркала стаята. За толкова кратко време мъжът на нейния живот се беше състарил и отслабнал, изглеждаше много уморен и тъжен, косата му беше все още черна, но по-рядка и къса, беше си подрязал красивата брада и носеше сив чиновнически костюм и посърнала вратовръзка в същия цвят. Бланка го позна единствено по погледа на очите му, черни както едно време.

— Господи! Колко си се променил!… — промълви тя.

И обратно, на Педро Трети тя се стори по-красива, отколкото си я спомняше, сякаш отсъствието я беше подмладило. За тези две години той бе имал достатъчно време, за да се разкае за решението си и да открие, че като я нямаше Бланка, бе загубил дори влечението си към момичетата, които по-рано го вълнуваха. От друга страна, седнал зад това бюро, зает с работа по дванайсет часа на ден, далеч от китарата си и от вдъхновението на народа, много рядко имаше повод да му стане драго на душата. Колкото повече време минаваше, толкова по-силно му липсваше спокойната, кротка обич на Бланка. Щом я съзря да влиза с решителна крачка и да води и Алба, той разбра, че тя не идва да го види от сантиментални съображения, и се досети, че причината е скандалът със сенатора Труеба.

— Идвам да те помоля да ни придружиш — без предисловия му каза Бланка. — Дъщеря ти и аз ще отидем да приберем стария от „Трите Марии“.

Така Алба научи, че нейният баща е Педро Трети Гарсия.

— Добре. Да се отбием у дома да вземем китарата — отвърна той и стана.

Излязоха от министерството в черен автомобил — същинска погребална кола — със служебен номер. Бланка и Алба почакаха на улицата, докато той се качи в апартамента си. Като слезе, малко от предишното му обаяние се беше върнало. Вместо сивия костюм си беше облякъл стария гащеризон и пончото, обул си бе платнените сандали с върви и носеше китарата на гръб. Бланка му се усмихна за първи път, а той се наведе и я целуна за миг по устата. Първите сто километра пътуваха в мълчание, докато Алба успя да се съвземе от изненадата си и с треперещ глас попита едва чуто защо не са й казали по-рано, че Педро Трети й е баща — щели са да й спестят толкова кошмари за един облечен в бяло граф, умрял от треска в пустинята.

— По-добре мъртъв баща, отколкото отсъстващ — загадъчно отвърна Бланка и повече не заговори по въпроса.

В „Трите Марии“ пристигнаха привечер и завариха на входа на чифлика увлечено в приятелски приказки множество, наобиколило огън, на който се печеше прасе. Това бяха карабинерите, журналистите и селяните. Те пресушаваха с дружни усилия последните бутилки от избата на сенатора. Осветени от огъня, пет-шест кучета и няколко деца се боричкаха и лудуваха в очакване да се доопече розовото и грейнало прасенце. Веднага познаха Педро Трети Гарсия — журналистите, защото често го бяха интервюирали, карабинерите — по неповторимата му осанка на народен певец, а селяните — защото се бе родил и израсъл на тази земя пред очите им. Посрещнаха го сърдечно.