Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Какво ви носи насам, другарю? — попитаха го селяните.

— Дошъл съм да видя стария — усмихна се Педро Трети.

— Вие можете да влезете, другарю, но сам. Доня Бланка и госпожица Алба няма да ни откажат да ги почерпим с по чашка вино — казаха те.

Двете жени приседнаха с хората край огъня и лекият мирис на печено прасе им напомни, че не са яли от сутринта. Бланка познаваше всички селяни, много от тях бе научила на четмо в малкото училище на „Трите Марии“, та взеха да си припомнят старите времена, когато братята Санчес колеха и бесеха в целия този край, когато старият Педро Гарсия се справи с мравешката напаст и когато Президента беше просто един вечен кандидат, който спираше на гарата да им държи речи от влака на пораженията си.

— Кой ти е мислил, че някой ден ще стане президент! — обади се някой.

— И че един ден в „Трите Марии“ нашата дума ще се чува повече от господарската — изсмяха се останалите.

Заведоха Педро Трети Гарсия в къщата — направо в кухнята. Там най-възрастните селяни стояха на пост пред вратата на трапезарията, където бяха затворили бившия собственик. Седнаха на масата, пиха вино и си припомняха далечното минало, времената, когато Педро Трети не беше легенда в паметта на селските хора, а само едно непокорно момче, влюбено в дъщерята на господаря. После Педро Трети взе китарата, опря я на коляното си, затвори очи и запя с кадифения си глас онази песен за кокошките и за лисиците. Всички старци му пригласяха.

— Ще отведа господаря, другари — меко каза Педро Трети в една от паузите.

— И дума да не става, сине — отвърнаха му.

— Утре ще дойдат карабинерите със съдебно нареждане и пак ще го откарат, само че като герой. По-добре да го отведа аз, докато е с подвита опашка — каза Педро Трети.

Препираха се доста време и най-сетне го придружиха до трапезарията и го оставиха насаме със заложника. Двамата заставаха за първи път очи в очи от оня злокобен ден, когато Труеба го накара да плати за отнетата девственост на дъщеря му с три отрязани с брадвата пръста. Педро Трети си го спомняше като фучащ великан, въоръжен с бич от змийска кожа и със сребърен бастун. Отдето минеше, селяните трепереха, а природата настръхваше от гръмотевичното му гласище и господарското му високомерие. Изненадващо и за самия него ненавистта му, таена толкова дълго, се разду като спукан балон, когато видя пред себе си този прегърбен и смален старец, който го гледаше уплашено. Сенаторът Труеба бе изчерпал своята ярост и от нощта, която прекара седнал на стол със завързани ръце, го боляха всички кости и усещаше в гърба си хилядолетна умора. Отначало му бе трудно да познае Педро Трети, защото не го беше виждал четвърт век, но като забеляза, че на дясната му ръка липсват три пръста, разбра че това е върхът на кошмара, в който бе затънал. Измерваха се с очи няколко дълги секунди, като и двамата мислеха, че другият въплъщава най-омразното в света, но не намериха в сърцата си огъня на предишната ненавист.

— Идвам да ви изведа оттук — каза Педро Трети.

— Защо? — попита старият.

— Защото ме помоли Алба — отвърна Педро Трети.

— Вървете по дяволите — неубедено смотолеви Труеба.

— Добре де, тъкмо натам отиваме. Вие ще дойдете с мене.

Педро Трети развърза въжетата, с които пак му бяха омотали китките, за да не блъска с юмруци по вратата. Труеба извърна очи, за да не гледа осакатената ръка на другия.

— Изкарайте ме оттук, без да ме видят. Не искам журналистите да разберат — каза сенаторът.

— Ще ви изведа точно откъдето сте влезли — през главния вход — отвърна Педро Трети и закрачи.

Труеба го последва с наведена глава и зачервени очи. За първи път, откакто се помнеше, се чувствуваше сразен. Минаха през кухнята, без старецът да вдигне поглед, пресякоха цялата къща и преминаха разстоянието от господарската къща до портала към пътя, придружавани от група палави деца, които подскачаха наоколо им, и от свита мълчаливи селяни — те вървяха отзад. Бланка и Алба седяха сред карабинерите и журналистите, ядяха печено прасе с пръсти и пиеха големи глътки червено вино направо от бутилката, която се предаваше от ръка на ръка. Като видя дядо си, на Алба й домъчня — не беше го виждала толкова покрусен от смъртта на Клара. Преглътна си хапката и изтича насреща му. Прегърнаха се силно и тя му прошепна нещо на ухото. Тогава сенаторът Труеба успя да възвърне достойнството си, вдигна глава и се усмихна с предишната си надменност под светкавиците на фотоапаратите. Журналистите го снимаха как се качва на един черен автомобил със служебен номер и обществеността се питаше цели седмици какво означаваше тази клоунада, докато други, много по-сериозни събития заличиха спомена за инцидента.