Исабель Альенде - Къщата на духовете

Пристигнах в министерството на отбраната и се смаях, като видях сградата, превърната в бунище. Ординарците миеха подовете с парцали, видях няколко надупчени от куршуми стени. На всички страни тичаха военни — приведени, сякаш наистина се намираха на бойно поле или мислеха, че враговете могат изневиделица да им се изтърсят от тавана върху главите. Трябваше да чакам три часа, за да ме приеме един офицер. Отначало помислих, че в тая бъркотия не са ме познали и затова не ми оказват никакво внимание, но после си дадох сметка как стоят нещата. Офицерът ме прие с вдигнати върху писалището ботуши. Дъвчеше мазен сандвич, беше небръснат и с разкопчана куртка. Не ме остави нито да попитам за сина си Хайме, нито да го поздравя за смелата акция на военните, които бяха спасили родината, а направо ми поиска ключовете от колата с довода, че Конгресът бил разпускат и следователно се било свършило със синекурните привилегии на депутатите. Стъписах се. Значи нямаха никакво намерение отново да отворят вратите на Конгреса, както всички очаквахме. Помоли ме — какво ти, направо ми заповяда — да се явя ма другия ден в катедралата, в единайсет сутринта, за да присъствам на тържественото богослужение, с което родината ще благодари на бога за победата над комунизма.

— Вярно ли е, че президентът се е самоубил? — попитах аз.

— Замина! — отговори ми той.

— Замина ли? Закъде?

— За онзи свят! — ухили се офицерът.

Излязох на улицата разстроен, подпирах се на ръката на шофьора си. Нямаше как да се приберем в къщи, защото не вървяха нито таксита, нито автобуси, а аз не съм на години за разходки пеш. За щастие мина един джип с карабинери и ме познаха. Хората лесно ме отличават — няма човек да мяза повече от мене на стар фучащ гарван, както казва внучката ми Алба, винаги ходя в черно и никога не се разделям със сребърния си бастун.

— Качете се, сенаторе — каза един лейтенант.

Помогнаха ни да се покачим в колата. Карабинерите изглеждаха уморени и очевидно недоспали. Довериха ми, че от три дена патрулират из града и за да не заспят, се поддържат с черно кафе и с хапчета.

— Срещнахте ли съпротива в предградията или в промишлените зони? — попитах аз.

— Почти никаква. Хората мируват — каза лейтенантът. — Дано положението скоро да се нормализира, сенаторе. Мръсна работа е тази, не ни харесва.

— Недейте приказва така. Ако не бяхте изпреварили, комунистите щяха да извършат преврата и сега вие, аз и още петдесет хиляди души щяхме да сме мъртви. Знаехте, че те са имали подготвен план за установяване на своя диктатура, нали?

— Така ни казаха. Но в района, където живея, има много арестувани. Съседите ме гледат накриво. И с момчетата е същото. Но няма как, трябва да се изпълняват заповеди. Родината над всичко, нали?

— Точно така. И аз съжалявам, че стават такива неща, лейтенанте. Но друго решение нямаше. Режимът беше загнил. Какво щеше да стане с тази страна, ако вие не бяхте грабнали оръжието?

В дъното на душата си обаче не бях толкова убеден. Имах предчувствието, че нещата не се развиват, както ги бяхме планирали, и че положението ни се изплъзва из ръцете, но в този момент потиснах безпокойствата си — разсъждавах, че три дни са съвсем малко време, за да се сложи в ред една страна и че вероятно грубият офицер, който ме прие в министерството на отбраната, спада към едно незначително малцинство сред въоръжените сили. Че мнозинството са като този добросъвестен лейтенант, който ме доведе до къщи. Предположих, че скоро отново ще се въведе ред и когато стихне напрежението от първите дни, ще се свържа с някой по-високопоставен офицер във военната йерархия. Съжалих, че не се бях обърнал към генерал Уртадо — не го направих, за да не го притеснявам, а и от гордост, признавам, защото редното беше той да ме потърси, а не аз него.

За смъртта на сина си научих чак след две седмици, когато ни се изпари опиянението от победата, като видяхме, че всички само за това приказват — колко убити и колко изчезнали имало. Една неделя у нас дойде някакъв войник с притеснен вид и разказа на Бланка в кухнята какво бил видял в министерството на отбраната и какво знаел за взривените с динамит тела.

— Доктор Дел Вале спаси живота на майка ми — рекъл войникът със сведени очи и с бойната си каска в ръка. — Затова дойдох да ви разкажа как го убиха.

Бланка ме повика да изслушам войника, но аз не му повярвах. Казах му, че се е припознал, че не Хайме, а другиго е видял в помещението с котлите — какво ще прави Хайме в президентския дворец в деня на военния преврат. Бях уверен, че синът ми е избягал в чужбина през някой граничен пункт или че е намерил убежище в някое посолство, ако наистина са го преследвали. От друга страна името му не се появи в нито един от списъците на търсени от властта лица и затова заключих, че Хайме няма от какво да се страхува.