На разсъмване Алба различи във вече оредяващата тълпа безкрайно познатата й фигура на Мигел, който вървеше със знаме в ръце и скандираше нещо. Проправи си път към него, завика го, но напразно — той не можеше да я чуе сред врявата. Когато застана най-отпред и Мигел я видя, той предаде знамето на човека до него, прегърна я и я вдигна във въздуха. Двамата бяха накрая на силите си и докато се целуваха, плачеха от радост.
— Казах ли ти, че ще спечелим с мирни средства, Мигел — засмя се Алба.
— Спечелихме, но сега ще трябва да се брани победата — отвърна той.
На другия ден същите ония, които цяла нощ не бяха мигнали от ужас по къщите си, наизлязоха като влудена лавина, заляха банките и поискаха да изтеглят парите си. Притежаваха ли някаква ценност, предпочитаха да я скрият под дюшека или да я изпратят в чужбина. За двайсет и четири часа имотите се обезцениха наполовина, ако не и повече, и всички самолетни билети бяха продадени — богаташите бяха пощурели да напускат страната, преди да са дошли съветските войници и да са опънали телени мрежи по границата. Народът, който бе шествал като победител, отиде да види как буржоазията се реди на опашки й се блъска на вратите на банките и се смя с пълно гърло. За няколко часа страната се разцепи на два непримирими лагера и това разделение започна да се разпростира и върху семействата.
Сенаторът Труеба прекара нощта в седалището на своята партия. Там го задържаха насила съмишлениците му, убедени, че ако излезе на улицата, множеството лесно ще го познае и ще го обеси на първия телеграфен стълб. Труеба беше по-скоро изненадан, отколкото ядосан. Не можеше да повярва в станалото, въпреки че от дълги години сам повтаряше онова, дето си беше навил на пръста — че страната е пълна с марксисти. Не се чувстваше потиснат, напротив. В старото му сърце на борец пърхаше възбуда, каквато не бе изпитвал от младини.
— Едно е да се спечелят изборите, а друго, съвсем различно, е да станеш президент — загадъчно каза той на разциврените си привърженици.
Но мисълта да се премахне новият президент още не се беше родила в ничия глава, защото враговете му бяха убедени, че ще успеят да си разчистят сметките с него по същия законен път, по който той бе спечелил изборите. Именно за това мислеше Труеба. На другия ден, когато стана ясно, че няма защо да се страхуват от празнично настроената тълпа, той излезе от скривалището си и се отправи към една крайградска вила, където бе уреден таен обед. Там се срещна с други политици, с няколко военни и с американците, изпратени от разузнавателната служба, за да очертаят плана за сваляне на новото правителство — стопанската дестабилизация, както те нарекоха саботажа.
Голямата къща в колониален стил се издигаше сред застлан с плочник двор. Когато сенаторът Труеба пристигна, вече имаше няколко паркирани коли. Посрещнаха го с големи почести, защото беше един от безспорните лидери на десницата и защото за всеки случай още преди месеци бе установил връзки с когото трябва. След обеда — студен лефер със сос от авокадо, печено прасенце фламбе и шоколадов мус — отпратиха сервитьорите и залостиха вратите на салона. Там очертаха в общи линии своята стратегия, а след това станаха на крака и вдигнаха наздравица за родината. Всички те, с изключение на чужденците, бяха готови да пожертват за начинанието половината си състояние, но единствено старият Труеба беше готов да даде и живота си.
— Няма да го оставим на мира нито за минута. Ще трябва да го принудим да се откаже — твърдо рече той.
— А ако това не даде резултат, сенаторе, имаме и друго средство — добави генерал Уртадо и сложи на покривката зачисленото му оръжие.
— Военен преврат не влиза в плановете ни, генерале — отвърна на правилния си испански агентът от разузнаването при посолството. — Ние искаме марксизмът да се провали с гръм и трясък и да падне от само себе си, та веднъж завинаги да пресечем пътя на заразата за други страни на континента. Разбирате ли? Този въпрос ще уредим с пари. Все още не е късно да купим някои депутати в парламента, за да не го утвърдят за президент. Във вашата конституция е записано — щом не е получил абсолютно мнозинство, ще трябва да решава парламентът.
— Избийте си тази мисъл от главата, мистър! — извика сенаторът Труеба. — Тук не ще успеете да подкупите никого! Конгресът и въоръжените сили няма да се продадат. По-добре с тези пари да купим средствата за масова информация. Така ще можем да държим в ръцете си общественото мнение — всъщност у нас то има последната дума.
Читать дальше