Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Това е лудост! Първото, на което ще видят сметката марксистите, ще бъде свободата на печата! — едновременно се обадиха няколко гласа.

— Повярвайте ми, господа — възрази сенаторът Труеба. — Аз познавам тази страна. Никога няма да посегнат на свободата на печата. Пък и тя е в правителствената им програма, те нали се клеха, че ще зачитат демократичните свободи. Ще ги хванем в собствения им капан.

Сенаторът Труеба излезе прав. Не успяха да подкупят депутатите и в определения от закона срок левицата спокойно пое властта. И тогава десницата започна да трупа омраза.

След изборите животът на всички се промени. Ония, които помислиха, че ще продължат да си живеят постарому, много скоро проумяха, че са се излъгали. За Педро Трети Гарсия промяната бе повече от рязка. Беше живял, заобикаляйки капаните на еднообразието, свободен и беден като скитащ трубадур. Никога не си беше слагал кожени обувки, вратовръзка и часовник, разрешаваше си лукса да бъде нежен и благодушен, да прахосва с лека ръка каквото спечели и да спи следобед, защото не трябваше да дава сметка на никого. Ала все по-трудно се добираше до тревогата и болката, тъй необходими за съчиняването на нова песен, защото с годините бе постигнал пълен вътрешен мир и равновесие — бунтовният дух, който го мобилизираше на младини, се бе уталожил и бе отстъпил място на кротостта на доволния от себе си човек. Живееше скромно като францискански монах. Не ламтеше нито за пари, нито за власт. Спокойствието му нарушаваше само Бланка. Вече не го влечеше любовта ден за ден на младите момичета и бе придобил увереността, че Бланка е единствената жена за него. Прехвърли в ума си годините, когато я беше обичал тайно, и не можа да открие нито един миг от живота си, в който тя да не присъства. След президентските избори видя житейското си равновесие разбито от повелята да сътрудничи с правителството. Не можеше да откаже, защото, както му обясниха, левите партии не разполагаха с достатъчно подготвени хора за всички дейности, които трябваше да се разгръщат.

— Аз съм селянин. Нямам никаква подготовка — опита се да ги отклони той.

— Няма значение, другарю. Вие поне сте популярен. Дори нещо да пооплетете конците, хората ще ви простят — отвърнаха му.

Така за първи път в живота си той се озова седнал зад писалище, със собствена секретарка и с внушителна картина зад гърба си, увековечила националните герои в някаква паметна битка. Педро Трети Гарсия гледаше през прозореца с железни пръчки на разкошния си кабинет и виждаше само един микроскопичен четириъгълник сиво небе. Не, длъжността му съвсем не беше синекурна. Работеше от седем сутринта до късна вечер и накрая толкова се изморяваше, че не се чувстваше способен да изтръгне нито един акорд от китарата си, камо ли пък да люби Бланка с привичната си страст. Когато успяваха да си уредят среща, превъзмогвайки всички обичайни за Бланка пречки плюс новите, наложени му от работата, те се срещаха между чаршафите повече с горест, отколкото с желание. Любеха се уморено, телефонът ги прекъсваше, времето ги преследваше и все не им стигаше. Бланка престана да си слага бельото на кокотка — струваше й се безполезно предизвикателство, което само ги правеше смешни. В крайна сметка започнаха да се виждат не за друго, а просто за да си почиват прегърнати, като дядо и баба, и за да си бъбрят приятелски за всекидневните си проблеми и за онези, по-тежките, дето разтърсваха нацията. Един ден Педро Трети пресметна, че почти цял месец не са се любили и, което му се стори още по-лошо — че нито един от двамата не изпитваше желание за любов. Направо се стресна. После си каза, че на неговата възраст няма причина да е станал импотентен, и отдаде всичко на новия си начин на живот и на навиците на стар ерген, които беше придобил. Предположи, че ако с Бланка живееха нормално — тя да го чака всеки ден в един безбурен техен дом, нещата щяха да стоят другояче. Залови се да я увещава да се оженят най-сетне, защото му е дошло до гуша от тая скришна любов и защото с годините вече му тежи да я кара все тъй. Бланка му отговори така, както му бе отвръщала много пъти преди:

— Трябва да помисля, любов моя.

Седеше гола на тясното легло на Педро Трети. Той я огледа безжалостно и видя, че времето започва да я съсипва със своята безпощадност. Тя беше по-пълна, по-тъжна, ръцете й бяха деформирани от ревматизма, а прекрасните й гърди, които едно време му взеха ума, се превръщаха в разлата пазва на навлязла в пълната си зрялост матрона. Въпреки всичко за него тя си оставаше все така красива, както в младостта си, когато се любеха сред тръстиките край реката в „Трите Марии“. Затова именно той се измъчваше, че сега умората надделява над страстта му.