Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Този хлапак не е с всичкия си! — извика Хайме, когато Алба сподели с него какво разправя Мигел. — Ние ще спечелим и тогава той ще трябва да си вземе думите назад.

До този момент Хайме нарочно бе избягвал Мигел. Не искаше да се запознава с него. Глождеше го тайна и неизповедима ревност. Беше акуширал при раждането на Алба, хиляди пъти я беше държал на коленете си, беше я научил да чете, беше й плащал колежа и празнувал всичките й рождени дни, чувстваше се като неин баща и не можеше да превъзмогне безпокойството, което тя му причиняваше със своето превъплъщение в жена. Беше забелязал промяната, настъпила в нея през последните години, и се мъчеше да си я обясни, като се самозалъгваше с нелепи доводи, макар че неговият опит от грижата за други хора го бе научил, че само жена, познала любовта, може да разцъфне така. За нищо и никакво време бе видял как Алба узрява, захвърля неопределените форми на девичеството и се намества в новото си тяло на задоволена и уталожена жена. Той хранеше горещата и нелепа надежда, че влюбването на племенницата му ще трае от ден до пладне, защото в дъното на душата си не искаше да приеме, че й е нужен друг мъж освен него и повече от него. Ала вече не можеше да избягва запознанството с Мигел. Тези дни Алба му каза, че сестрата на приятеля й е болна.

— Искам да поговориш с Мигел, вуйчо. Той ще ти разкаже какво й е. Нали ще го направиш за мене? — помоли го Алба.

Когато се запозна с младежа в едно квартално кафене, въпреки цялата си мнителност Хайме почувствува, че против волята му го облива вълна от симпатия към Мигел и че цялата му неприязън към него изчезва. Човекът, който нервно разбъркваше кафето си насреща му, не беше напереният екстремист — убиец, какъвто си го бе представял, а разстроен и треперещ младеж. Като обясняваше симптомите за болестта на сестра си, той едва сдържаше сълзите, готови да бликнат от очите му.

— Заведи ме да я видя — каза Хайме.

Мигел и Алба отидоха с него в бохемския квартал. В самия център, едва на няколко метра от модерните сгради от стомана и стъкло, бяха изникнали по склона на един хълм стръмни улици, където художници, керамици, скулптори бяха устроили своите бърлоги, разделяйки старите къщи на малки студия. Работилниците на художниците приложници гледаха към небето през остъклените покриви, а в тъмните си леговища артистите бохеми живуркаха в рай от вдъхновение и нищета. По уличките играеха безгрижни деца, красиви жени с дълги туники носеха бебетата си на гръб или закрепени на ханша, а брадатите, сънливи, равнодушни мъже седяха по ъглите и по къщните прагове, бездействаха и гледаха как животът си тече край тях. Тримата спряха пред една къща във френски стил, украсена като маслена торта с ангелчета по фризовете. Заизкачваха се по тясна стълба. Тя бе построена за авариен изход в случай на пожар, но многобройните промени в сградата я бяха превърнали в единствен подстъп за нагоре. Докато вървяха по виещата се безспирно стълба, все повече ги обгръщаше натрапчив мирис на чесън, марихуана и терпентин. Мигел спря на последния етаж пред тясна врата, боядисана в оранжево, извади ключ и отвори. Хайме и Алба помислиха, че влизат в птичи кафез. Стаята беше кръгла, увенчана с нелеп византийски купол и цялата в прозорци, през които човек можеше да обгърне с поглед покривите на града и да се почувствува съвсем близо до облаците. По первазите на прозорците си бяха направили гнезда гълъби и те бяха допринесли с изпражненията и перушината си за още по-голямата пъстрота на шарките по стъклата. Пред единствената маса седеше на стол жена в пеньоар с извезан на гърдите умърлушен и опърпан дракон. На Хайме му трябваха няколко секунди, за да я познае.

— Аманда… Аманда… — промълви той.

Не беше я виждал повече от двайсет години — откакто обичта на двамата към Николас взе връх над онази любов, която изпитваха един към друг. През това време атлетичният мургав младеж с намазана с брилянтин и винаги влажна коса, който крачеше напред-назад, четейки на глас учебниците си по медицина, се бе превърнал в мъж, леко прегърбен от навика да се навежда над леглата на болните, с прошарена коса, угрижено лице и дебели очила с метална рамка, но, общо взето, си беше същият. Виж, Аманда можеше да я познае само човек, който много я е обичал. Изглеждаше стара за годините си, беше много слаба, почти кожа и кости, повехнала и жълта, с много загрубели ръце с кафяви от никотин пръсти. Очите й — подпухнали, без блясък, зачервени, с разширени зеници, което й придаваше безпомощен и покрусен вид. Тя не видя нито Хайме, нито Алба, загледа се единствено в Мигел. Опита се да стане, препъна се и залитна. Брат й пристъпи и я задържа, като я притисна до гърдите си.