Исабель Альенде - Къщата на духовете

Тази безкрайна оргия трая повече от година. Най-после Мигел си взе дипломата и започна да си търси работа. Когато постихна неутолимата им жажда за любов, двамата дойдоха на себе си и отново заживяха като нормални хора. Тя се помъчи да прояви отново интерес към следването си, а той пак се отдаде на политическата си дейност, защото събитията се развиваха с главоломна бързина и страната се раздираше от идеологически борби. Мигел нае малък апартамент близо до работата си и там си правеха любовните срещи, защото за годината, през която палуваха голи в зимника, двамата хванаха хроничен бронхит, който отнемаше доста от чара на подземния им рай. Алба помогна в наредбата на апартамента — наслага навсякъде домашни възглавнички, политически плакати и афиши, че дори си направи устата и да се премести да живее при него, но по тази точка Мигел беше непреклонен.

— Тежки времена настъпват, любов моя — обясни й той. — Не мога да те взема при себе си. Удари ли часът, ще мина в нелегалност.

— Ще тръгна с тебе, където и да отидеш — зарече му се тя.

— Там не се отива по любов, а по политически убеждения, а ти ги нямаш — отвърна Мигел. — Не можем да си позволим да приемаме любители.

Алба много се засегна. Трябваше да минат няколко години, за да проумее напълно колко прав е бил Мигел.

Сенаторът Труеба отдавна беше на възраст да се пенсионира, но такава мисъл изобщо не му минаваше през ума. Четеше сутрешните вестници и си мърмореше под носа. През тези години нещата много се бяха променили и той чувстваше, че събитията го изпреварват, защото не бе мислил, че ще живее толкова дълго, че ще му се налага да излиза на глава с тях. Беше се родил, когато в града още нямаше електрическо осветление, а доживя да види по телевизията човек да се разхожда по Луната. Но всичките страхове и стресове, преживени през дългото му съществуване, така и не го бяха подготвили за сблъсъка с революцията, която се надигаше в страната му, под носа му, и беше разбъркала ума и живота на всеки.

Единствен Хайме не говореше за това, което вреше и кипеше наоколо. За да избегне разправиите с баща си, той бе придобил навика да мълчи и скоро откри, че наистина му е по-изгодно да не приказва. Отшелническата си безсловесност нарушаваше рядко — само когато Алба му идваше на посещение в тунела от книги. Племенницата му пристигаше по нощница, с мокра след душа коса, и сядаше до леглото да му говори за приятни неща, защото, казваше тя, той привличал като магнит чуждите мъки и непоправимите несрети, та затова все някой трябвало да му припомня, че на света има и пролет, и любов. Но добрите й намерения се проваляха — тя все бързаше да обсъди с вуйчо си не толкова радостите, колкото грижите, които я налягаха. Никога не постигаха съгласие. Четяха едни и същи книги, но впуснеха ли се да обсъждат прочетеното, се оказваше, че са на напълно противоположни мнения. Хайме се присмиваше на политическите й възгледи, на брадатите й приятели и й опяваше, че се била влюбила в терорист от махленско кафене. От цялата къща само той знаеше за съществуването на Мигел.

— Кажи му на тоя поплювко да дойде някой ден да поработи с мен в болницата, пък тогава ще го видя няма ли да му се изпари желанието да си губи времето с памфлети и с речи — казваше той на Алба.

— Той е адвокат, вуйчо, не е лекар — отвръщаше тя.

— Няма значение. Там от всякакви имаме нужда. Дори водопроводчик ще ни влезе в работа.

Хайме беше убеден, че най-сетне, след толкова години борба, ще победят социалистите. Беше уверен в това, защото смяташе, че народът най-после е осъзнал какво му е нужно и че има сили да го постигне. Алба повтаряше думите на Мигел, че буржоазията може да бъде победена само по насилствен път. Хайме се ужасяваше от всякакви форми на екстремизъм и поддържаше, че партизанската война е оправдана единствено при диктатурите, когато не остава друго средство, освен да се биеш с оръжие в ръка, но че тя е извращение в страна, където промените могат да се постигнат от народа по изборен път.

— Такова нещо никога не се е случвало, вуйчо, не ставай наивен — отвръщаше Алба. — Онези за нищо на света няма да допуснат победа на твоите социалисти.

Тя се опитваше да му обясни виждането на Мигел. Че естественият ход на историята бил прекалено бавен, не можело да се залага повече на него. Хубаво било да се възпитава и организира народът, но този процес бил прекалено трудоемък. Светът вървял напред скокообразно, а те все изчаквали и затова вече били изостанали. Че коренните промени никога не ставали с добро, без насилие. Историята го доказвала. Спорът им се проточваше и двамата изпадаха в объркано и изтощително глаголстване, натякваха си взаимно, че тя или той са по-твърдоглави от магаре, но накрая си казваха „лека нощ“ с целувка и се разделяха с чувството, че другият е чудесен човек.