Исабель Альенде - Къщата на духовете

— Помниш ли ме? — попита я той.

— Не… — поколеба се тя.

— Аз съм Естебан Гарсия. Запознахме се в „Трите Марии“.

Алба се усмихна машинално. Някакъв неприятен спомен се въртеше в главата й. В очите му имаше нещо, което я безпокоеше, ала не можа да го определи точно. Гарсия обра с ръка листата и седна до нея в беседката — толкова близо, че краката им се докосваха.

— Тази градина прилича на джунгла — каза той и Алба усети дъха му.

Свали си фуражката и тя видя, че косата му е много къса, твърда и причесана с брилянтин. Изведнъж ръката на Гарсия се отпусна на рамото й. Фамилиарността на жеста обърка девойката. За миг тя остана вцепенена, но тутакси се дръпна назад и се опита да се изплъзне. Ръката на карабинера я стисна за рамото, пръстите му се впиха в него през дебелия плат на палтото й. Алба почувствува, че сърцето й бие до спукване, и червенина заля бузите й.

— Пораснала си, Алба, изглеждаш почти жена — прошепна мъжът на ухото й.

— На четиринайсет години съм, днес ги навършвам — смънка тя.

— Тогава ще ти направя подарък — каза Естебан Гарсия и изкриви уста в усмивка.

Алба понечи да извърне лице, но той я стисна здраво с две ръце за бузите и я накара да се обърне към него. Това бе първата й целувка. Усети нещо топло, животинско, грапавата му и зле избръсната кожа одра лицето й, почувствува мириса му на евтин тютюн и на лук, грубостта му. Гарсия се помъчи да й отвори устните с език, докато с едната си ръка стискаше бузите й, за да я накара да си отлепи челюстите. Тя видя отчетливо тоя език като лигаво и топло мекотело, пригади й се и усети, че й се повдига в стомаха, но не затвори очи. Съзря коравия плат на униформата и усети зверските ръце, които обхванаха врата й. Като не преставаше да я целува, той започна да впива пръсти в шията й. Алба почувствува, че ще се задуши, и го блъсна толкова яростно, че успя да го откъсне от себе си. Гарсия стана от пейката и се ухили насмешливо. По бузите му бяха избили червени петна, дишаше тежко.

— Хареса ли ти подаръкът ми? — изсмя се той.

Алба го видя да се отдалечава с едри крачки през градината и избухна в плач. Чувствуваше се мръсна и унизена. После изтича вкъщи да си измие устата със сапун и зъбите с паста, сякаш това можеше да изтрие петното от паметта й. Когато вуйчо й Хайме дойде да я вземе, тя му се хвърли на врата, зарови лице в ризата му и каза, че не иска никакъв подарък, защото била решила да стане монахиня. Хайме прихна в звучен и дълбок смях, от душа, както тя го бе чувала да се смее съвсем рядко, защото вуйчо й беше затворен човек.

— Кълна ти се, че е истина! Ще стана монахиня! — изхлипа Алба.

— Може, но би трябвало да се родиш отново — отвърна Хайме. — И освен това ще трябва да минеш през трупа ми.

Алба не видя повече Естебан Гарсия до мига, когато й се изпречи на паркинга пред университета, но никога не можа да го забрави. На никого не разказа на онази отвратителна целувка и за сънищата, които й се присънваха после. В тях той й се явяваше като зелен звяр, решил да я удуши с лапи и да вземе дъха й, като завира в устата й лигавото си пипало.

Припомняйки си всичко това, Алба откри, че кошмарът е стоял притаен дълбоко в нея през всичките тия години и че Гарсия продължава да бъде звярът, който я дебнеше в сенките, за да се нахвърли на някой завой в живота й. Не можеше да знае, че това е предвещание.

Още втория път, когато я видя да се мотае като муха без глава по коридорите край бюфета, където се бяха запознали, на Мигел му се изпариха разочарованието и ядът, че Алба е внучка на сенатора Труеба. Реши, че не е справедливо да натяква на внучката заради възгледите на дядото, и двамата пак започнаха да се разхождат прегърнати. Не мина много и безкрайните целувки взеха да им се виждат недостатъчни, та започнаха да се срещат в квартирата на Мигел. Тя се намираше в долнопробен пансион за бедни студенти. Държеше го възрастна двойка с неосъществени шпионски амбиции. Хазаинът и хазайката измерваха Алба с нескрита враждебност, когато се качваше под ръка с Мигел в стаята му. За нея беше истинско мъчение да превъзмогва своя свян и да издържа упрека в тези погледи, които разваляха цялата й радост от срещата. За да ги избегне, беше готова на други решения, но пък не се съгласяваше двамата с Мигел да отидат в хотел — по същата причина, поради която не искаше да я виждат в неговия пансион.

— Ти си най-долната буржоазка, която съм срещал! — смееше се Мигел.

Понякога изнамираше отнякъде мотоциклет и двамата се запиляваха извън града за часове. Носеха се със самоубийствена скорост, прилепнали за машината, с премръзнали уши и с жадни сърца. Зиме обичаха да ходят на пустите плажове, да вървят по мокрия пясък и да оставят по него стъпките си, облизвани от водата, да плашат чайките и да вдъхват на едри глътки морския въздух. Лете предпочитаха най-гъстите гори, където можеха да се любят безнаказано, щом успееха да се избавят от присъствието на бойскаутите и на екскурзиантите. Скоро Алба откри, че най-сигурното място е собственият й дом, защото в лабиринта и в занемарата на празните стаи, където не влизаше никой, можеха да се обичат, без никой да ги смущава.