Исабель Альенде - Къщата на духовете

Един ден на вечеря Хайме пак обяви, че ще спечелят социалистите, но тъй като от двайсет години предсказваше все това, никой не му повярва.

— Ако майка ти беше жива, щеше да каже, че ще спечелят тия, дето винаги са печелили — ядосано го сряза сенаторът Труеба.

Хайме неслучайно говореше с такава увереност. Вдъхна му я Кандидата. Двамата бяха приятели от години и Хайме често ходеше вечер да играе шах с него. Той беше същият социалист, който от осемнайсет години представяше кандидатурата си за президент на републиката. Хайме го видя за първи път иззад гърба на баща си, когато Кандидата минаваше сред облак пушек в поредния „влак на победата“ по време на поредната предизборна кампания. Тогава Хайме беше още юноша, а Кандидата — млад и як мъж с бузи на ловджийско куче, който държеше на висок глас разпалени речи сред насмешките и освиркванията на господарите и озлобеното мълчание на селяните. Беше времето, когато братята Санчес обесиха на кръстопътя социалистическия активист и когато Естебан Труеба наби с камшик Педро Трети Гарсия пред очите на баща му, задето повтарял пред ратаите размирническите библейски версии на отец Хосе Дулсе Мария. Дружбата на Хайме с Кандидата се роди случайно, една неделя вечер, когато го изпратиха от болницата да отиде за спешен случай на домашен адрес. Стигна на посочената улица и номер със служебната линейка, позвъни и Кандидата лично му отвори вратата. Хайме го позна веднага, защото бе виждал много пъти снимката му и защото той не се бе променил от деня, когато юношата го видя във „влака на победата“.

— Заповядайте, докторе, чакаме ви — покани го Кандидата.

Заведе го в стаята на прислугата, където дъщерите му се мъчеха да помогнат на една жена, която видимо се задушаваше, лицето й беше посиняло, очите й — изхвръкнали от орбитите, чудовищно подутият й език висеше целият навън от устата.

— Яла е риба — обясниха му.

— Донесете кислородния апарат от линейката — каза Хайме и се зае да приготвя спринцовка.

Остана при Кандидата — двамата седяха до леглото, докато жената започна да диша нормално и можа да си вкара езика в устата. Говориха за социализма и за шахмат и това сложи началото на една хубава дружба. Хайме се представи с фамилното име на майка си — бащиното си никога не използуваше. Не можеше да знае, че на другия ден хората от охраната на партията ще донесат на Кандидата, че Хайме е син на сенатора Труеба, най-върлия му политически противник. Кандидата обаче никога не спомена пред него, че знае, и до последния час, когато двамата си стиснаха ръка за сетен път сред грохота на пожара и на куршумите, Хайме се питаше дали някога ще се престраши да му каже истината.

Кандидата имаше дългогодишен опит като губещ и познаваше народа, затова разбра преди всички останали, че този път ще спечели. Довери това на Хайме и добави, че линията е да не се дава гласност, та десницата да се представи на изборите уверена в успеха си, самонадеяна и разединена. Хайме отвърна, че ако ще да го разтръбят на всички, никой няма да повярва, дори и самите социалисти. И за доказателство опита с баща си.

Хайме продължи да работи по четиринайсет часа на ден, дори в неделя, и не участвуваше в политическата борба. Плашеше го яростният характер на тази схватка, поляризирала силите в две крайности и оставила в средата само една нерешителна и изменчива група, която изчакваше да види кой ще се очертае като победител, за да гласува за него. Хайме не отвръщаше на предизвикателствата на баща си. При всички случаи, когато двамата бяха заедно, сенаторът му опяваше за машинациите на международния комунизъм и за хаоса, в който би затънала родината, ако по някакъв невероятен начин вземе, че победи левицата. Само един път Хайме не можа да се сдържи. Една сутрин видя, че целият град е облепен със страховити плакати, на които кореместа и отчаяна майка напразно се мъчи да изтръгне сина си от ръцете на един комунистически войник, който го отвежда насила в Москва. Плакатът беше част от кампанията на ужаса, подета от сенатора Труеба и съмишлениците му с помощта на чуждестранни експерти, извикани специално за целта. Това вече беше прекалено за Хайме. Той реши, че не може да живее под един покрив с баща си, затвори тунела си, взе си дрехите и се премести да спи в болницата.

През последните месеци преди изборите събитията набраха скорост. Всички стени бяха покрити с портрети на кандидатите, самолети хвърляха листовки и задръстиха улиците с печатна смет, която валеше като сняг от небето, радиостанциите предаваха с вой политическите лозунги, привържениците на различните партии съпернички се хващаха на най-безразсъдни облози. Вечер младежите излизаха на групи и налитаха да се бият с идеологическите си противници. За да провери доколко е популярна, всяка партия свикваше многохилядни митинги, ала при всеки един хората се тълпяха в еднаква степен и градът се затлачваше от народ. Алба не можеше да си намери място от възбуда, но Мигел й обясни, че изборите са чистопробен фарс и че който и да спечели, ще е все същото, защото всичките са от един дол дренки, и че революция не се прави с изборни урни, а с кръвта на народа. Идеята за някаква си мирна революция, осъществима уж в условия на демокрация и пълна свобода, била според него пълна безсмислица.