Исабель Альенде - Къщата на духовете

Животът на сенатора Труеба също се промени. Ентусиазмът от борбата, която бе подел, му възвърна едновремешните сили и пооблекчи болката в нещастните му кости. Работеше на високи обороти, както в най-добрите си времена. Пътуваше често по съзаклятническото дело в чужбина и кръстосваше неуморно различните провинции на страната — от север до юг, със самолет, с автомобил и с влакове, в които бяха премахнали привилегията на първокласните вагони. Издържаше на прекалено обилните вечери, с които го гощаваха неговите привърженици във всеки град и село, и се преструваше, че му се е отворил апетит на затворник, въпреки че старческият му стомах вече не понасяше подобни изсилвания. Цялото си време прекарваше по заговорнически сборища. Отначало дългогодишните демократични принципи в страната му връзваха ръцете и му пречеха да подлага динени кори на правителството. Ала той скоро се отказа от намерението си да го подкопае по легален път и стигна до извода, че може да го свали само с незаконни средства. Труеба първи дръзна да заяви открито, че настъплението на марксизма може да се спре единствено чрез военен преврат, тъй като народът не би се отказал доброволно от властта, за която бе жадувал половин век, само защото на пазара нямало пилета.

— Стига сте се туткали като баби, ами грабвайте оръжията! — казваше той, когато му разправяха за саботажа.

Изобщо не криеше идеите си, тръбеше ги наляво и надясно и на всичко отгоре прескачаше сегиз-тогиз до Военното училище — подхвърляше царевични зърна на юнкерите и им подвикваше, че са едни нищо и никакви кокошки. Наложи се да си намери двама телохранители, за да го пазят от собствените му изблици на невъздържаност. Ала често забравяше, че сам ги е наел, и като усетеше, че го следят, изпадаше в ярост, ругаеше ги и ги заплашваше с бастуна си, докато най-накрая обикновено му причерняваше от задух. Беше убеден, че ако някой си науми да го убие, тия двама тъпоглави бабаити изобщо не ще успеят да попречат, но все пак се осланяше на присъствието им, което поне можеше да сплаши необузданите нахалници. Опита се да прикачи охрана и към внучката си, защото смяташе, че тя се мъкне по свърталища на комунисти, където всеки миг някой може да я нагруби заради роднинството й с него, но Алба не искаше и да чуе за такова нещо. „Да си вземеш наемен убиец за пазач е все едно да си закачиш табела, че се признаваш за виновен“, отсече тя. Той не посмя да настоява, защото вече му бе дотегнало да се разправя с всички членове на семейството си. Освен това внучката му беше единственият човек на света, способен да предизвика у него нежност и усмивка.

Междувременно Бланка беше организирала собствена снабдителна мрежа чрез черноборсаджиите и познанствата си в работническите селища, където ходеше да учи жените на керамика. С много притеснения и усилия успяваше да се сдобие с торба захар или калъп сапун. Разви у себе си неподозирана и от самата нея хитрост и в една от празните стаи в къщата складираше всякакви неща, някои направо безполезни, като например две бурета сос от соя, които купи от едни китайци. Зазида прозореца на стаята, сложи катинар на вратата и носеше ключовете на кръста си. Не ги сваляше дори когато се къпеше — не се доверяваше на никого, включително на Хайме и на собствената си дъщеря. Основания не й липсваха. „Мязаш на тъмничар, мамо“, казваше Алба, разтревожена от тази нейна мания да се презастрахова за бъдещето, като си вгорчава настоящето. Алба беше на мнение, че ако свърши месото, ще ядат картофи, и че ако няма обувки, ще ходят с платненки. Но Бланка, ужасена от примиренчеството на дъщеря си, поддържаше теорията, че каквото и да става, не бива да се принизяват до останалите. Така оправдаваше времето, прахосано в контрабандните й шмекерии. Всъщност, откакто умря Клара, никога не бяха живели по-добре, защото за първи път в къщата имаше някой, който се грижеше за домакинството и нареждаше какво да се сложи в тенджерата. От „Трите Марии“ редовно пристигаха сандъци с храна, които Бланка скриваше. Първия път се развали почти всичко и вонята изпълзя от заключените стаи, пропи цялата къща и се пръсна из квартала. Хайме се опита да убеди сестра си да подари, размени или продаде нетрайните продукти, но Бланка отказа да се раздели със съкровищата си. Тогава Алба разбра, че майка й, която дотогава изглеждаше единственият уравновесен човек в семейството, също не е с всичкия си в някои отношения. Тя проби широка дупка в стената на килера и оттам вадеше по толкова, по колкото Бланка трупаше. Научи се да отмъква припасите много внимателно, за да не се разбира. Крадеше от захарта, ориза и брашното, но не повече от чаена чаша наведнъж, натрошаваше питите кашкавал и пръскаше по пода ядките, за да изглежда работа на мишките. Така минаха над четири месеца, преди у майка й да се породят подозрения. Тогава Бланка направи опис на всичко, което държеше в склада, и отбелязваше с кръстчета какво и по колко изнася за домашната кухня. Беше си втълпила, че така ще открие крадеца. Но Алба използуваше и най-малката залисия на майка си, за да добавя кръстчета в списъка. Накрая Бланка така се обърка, че не знаеше дали е сгрешила при счетоводството, дали в дома изяждат три пъти повече, отколкото тя пресмята, или пък е вярно, че в тая проклета голяма къща все още се навъртат призраци и блуждаещи души.