Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Да ви запозная със сестра си Роуз — каза Джереми и се отправи към дъното на салона.

Вдясно от камината Джейкъб Тод видя седнала жената, която щеше да отнеме душевния му покой. Роуз Съмърс го заслепи мигновено не толкова с красота, колкото с жизнерадостната си самоувереност. У нея нямаше нищо от грубоватата невъздържаност на капитана, нито от скучната превзета скованост на брат й Джереми. Тя цялата искреше, сякаш бе постоянно готова да избухне в предизвикателен смях. А когато се смееше край очите й се образуваше мрежа от тънки бръчици — по незнайна причина тъкмо това привлече най-силно Джейкъб Тод. Не успя да отгатне възрастта й, навярно бе между двадесет и тридесет, но си помисли, че и след десет години тя щеше да си остане непроменена, защото фигурата й бе добре изваяна и имаше осанка на кралица. Носеше рокля от тафта в прасковен цвят, без никакви накити, освен чифт скромни коралови обеци на ушите. Обичайната вежливост изискваше просто да загатне, че сякаш й целува ръка, без да я докосва с устни, но в главата му настана бъркотия и без да разбере как, Тод й лепна целувка. Постъпката му се оказа толкова неуместна, че двамата останаха цяла вечност неподвижни и слисани — той, хванал ръката й, като да бе сграбчил шпага, а тя, вперила очи в следата от слюнка, без да смее да я изтрие, за да не засегне госта. Най-сетне ги прекъсна момиченце, облечено като принцеса. Едва тогава Тод се съвзе от смайването и докато изправяше гръб, долови подигравателния поглед, който Съмърсови си размениха. В стремежа да прикрие състоянието си, той се обърна към момиченцето с преувеличено внимание, с цел да го привлече на своя страна.

— Това е Елайза, нашата питомка — обади се Джереми Съмърс.

Джейкъб Тод отново прояви недодяланост.

— Как така питомка? — запита той.

— Това означава, че не съм от семейството — обясни Елайза търпеливо, както се говори на слабоумен.

— Тъй ли?

— Ако не се държа прилично, ще ме затворят при папистките монахини.

— Какво приказваш, Елайза! Не й обръщайте внимание, мистър Тод. Децата измислят всякакви неща! Разбира се, че Елайза е от нашето семейство — намеси се мис Роуз и стана на крака.

Елайза бе прекарала деня при мама Фресия, за да приготвят вечерята. Кухнята се намираше на двора, но мис Роуз бе наредила да направят навес, за да я съединят с къщата и да не й се налага да се черви заради изстинали или нацвъкани от гълъбите ястия. Това помещение, очернено от мазнините и саждите от печката, бе неоспоримото царство на мама Фресия. По пода от груби селски тухли се разхождаха съвсем свободно котки, кучета, гъски и кокошки и през цялата зима престарялата вече коза, откърмила Елайза, преживяше вътре и никой не смееше да я заколи, защото щеше да е все едно да убият майка. Момичето обичаше аромата на суровия хляб в тавите, докато маята с въздишки осъществява тайнствения процес на набухването на тестото, обичаше уханието на разбитата карамелизирана захар, готова да украси тортите, и на едрите бучки шоколад, оставени да се разтопят в млякото. За всяко събиране в сряда камериерките — две индиански девойчета, които живееха в къщата и работеха срещу храна — лъскаха среброто, гладеха покривките и изтриваха до блясък кристалните чаши. По обед пращаха кочияша до сладкарницата да купи сладкиши, чиито рецепти се пазеха ревниво още от колониално време, а мама Фресия съобразително окачваше на конската сбруя кожен мех с прясно издоено мляко — от тръскането на отиване и на връщане то се превръщаше в масло.

В три следобед мис Роуз се прибираше с Елайза в стаята си, кочияшът и слугата пренасяха там бронзова вана с лъвски крачета, прислужничките я застилаха отвътре с чаршаф и я пълнеха с гореща вода, ароматизирана с листенца от мента и розмарин. Роуз и Елайза се плискаха като деца, докато водата изстинеше, тогава слугините идваха отново, натоварени с дрехи, за да помогнат на всяка да обуе чорапи и ботинки и дълги кюлоти, да облече батистена камизола, сетне дебела фуста с подплънки на ханша, подчертаващи тънката талия, върху нея по три тънки колосани фусти и най-накрая роклята, която покриваше цялото тяло и оставяше свободни само главата и ръцете от китките надолу. Освен това мис Роуз носеше твърд корсет с банели от китова кост — той така я стягаше, че не можеше нито да си поеме дълбоко дъх, нито да вдигне ръце над раменете, нито пък да се облече сама или да се наведе, защото банелите щяха да се счупят и да се забият като шила в тялото й. Това беше единственото къпане в седмицата, обред, сравним само с обичайното миене на косата в събота, но то пък бе отменяно при най-малкия повод, тъй като го смятаха опасно за здравето. През цялата седмица мис Роуз използваше сапуна крайно предпазливо, предпочиташе да се обтрива с гъба, напоена в мляко, и да се освежава с тоалетна вода с аромат на ванилия, както бе чула, че било на мода във Франция по времето на мадам Помпадур. По този особен десертен мирис Елайза можеше да я разпознае със затворени очи сред цяла тълпа. И след тридесетата си година мис Роуз бе запазила прозрачната нежна кожа на някои английски девойки, която под въздействие на света край тях и на собственото им високомерие изсъхва като пергамент. Поддържаше външния си вид с розова вода и лимон за избелване на лицето, мед от хамамелис против бръчки, лайка за блясък на косите и разни чуждоземни балсами и лосиони, донесени от брат й Джон от Далечния изток, където според думите му живеели най-красивите жени на света. Измисляше си модели за рокли, вдъхновени от лондонските списания, и си ги шиеше сама в салончето за шев, като с много усет и находчивост обновяваше гардероба си с все едни и същи панделки, цветя и пера, използвайки ги години наред, без да изглеждат овехтели. Когато излизаше навън, за разлика от чилийките тя не се загръщаше в черна наметка, защото този обичай й се струваше ужасен, а предпочиташе късите пелеринки и многобройните си шапки, макар по улиците обикновено да я гледаха сякаш е лека жена.