Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

В библиотеката Тод откри също, че след независимостта си през 1810 г. Чили отворила врати за преселниците и те заприиждали със стотици, за да се настанят на дългата тясна ивица земя, обливана от край до край от Тихия океан. Англичаните бързо натрупали богатства като търговци и корабовладелци и много от тях довели семействата си и останали за постоянно. Образували малка държава в държавата със свои обичаи, религия, вестници, клубове, училища и болници, но го сторили с толкова добри обноски, че вместо да събудят недоверие, били смятани за образец на просветеност. Изпратили своя ескадра във Валпараисо, за да направлява корабоплаването в Тихия океан и така невзрачната и незначителна махала от ранните дни на републиката се превърнала за по-малко от двадесет години във важно пристанище, където хвърляли котва ветроходи от Атлантическия океан, превалили нос Хорн, а по-късно и параходите, прекосили Магелановия проток.

За уморения пътник гледката на Валпараисо, разкрила се пред очите му, бе изненада. Имаше над сто съда с флагове от половината свят. Планините със заснежени върхове изглеждаха неимоверно близки и създаваха впечатлението, че се въздигат направо от мастиленосиньото море, сред невероятното му ухание на сирени. Джейкъб Тод тъй и не узна, че под привидно мирната водна повърхност лежи цял град от потънали испански галеони и скелети на патриоти с привързани към глезените каменни блокове, пратени на дъното от войниците на капитан-генерала 1 1 Върховен управител на териториална единица в Америка по време на испанското господство. — Б.пр. . Корабът хвърли котва в залива сред вихрушка от хиляди чайки, размахали мощните си криле с гладни крясъци. Безброй лодки се плъзгаха умело по вълните, някои натежали от огромни още живи змиорки и лавраци, които се мятаха отчаяно на въздуха. Валпараисо, както го осведомиха, беше търговското средище на Тихия океан и складовете му бяха пълни с руда, овча вълна и алпака, зърно и кожи, предназначени за пазарите по цял свят. Няколко ладии прехвърлиха новодошлите и товара от ветрохода на брега. Когато стъпи на кея, претъпкан от моряци, докери, пътници, магарета и каруци, Тод се озова в град, притиснат в амфитеатъра на стръмни възвишения, пренаселен и мръсен като много други прославени градове в Европа. Къщите от кирпич и дърво в тесните улички му се сториха архитектурна нелепост, заплашена при най-малкия пожар да се превърне за броени часове в купчина пепел. Теглена от дръгливи кончета кола го понесе заедно с куфарите и сандъците му към Английския хотел. Минаха край сгради, добре разположени около някакъв площад, край няколко доста грубовати църкви и едноетажни жилищни постройки, обкръжени от обширни цветни и овощни градини. Преброи около стотина пресечки, но скоро разбра, че градът мами окото и всъщност представлява плетеница от улички и пасажи. В далечината съзря рибарски квартал, чиито колиби посрещаха поривите на морския вятър, а мрежите се вееха като огромни паяжини; по-нататък се простираха плодородни поля, засадени със зеленчуци и плодни дръвчета. По улиците се движеха модерни коли като в Лондон — кабриолети, фиакри, каляски, — а също и кервани мулета, водени от парцаливи хлапета, и дори волски каруци в самия център на града. По ъглите монаси и монахини просеха милостиня за бедните сред глутници бездомни кучета и блуждаещи кокошки. Забеляза няколко жени, натоварени с торби и кошове, повлекли подире си децата — бяха боси, но със забулени в черни наметки глави; имаше и много мъже с островърхи шапки, разположили се по праговете или заприказвани на групи, без да вършат нищо.

Само час след като слезе от кораба, Джейкъб Тод седеше в добре обзаведения салон на Английския хотел, пушеше внесени от Кайро пури и прелистваше британско списание с доста остарели новини. Въздъхна облекчено — очевидно нямаше да срещне трудности в приспособяването и ако харчеше разумно рентата си, щеше да живее в почти същите удобства както в Лондон. Чакаше някой да дойде да го обслужи — изглежда по тези места никой не бързаше, — когато към него се приближи Джон Съмърс, капитанът на кораба, с който бе пътувал. Съмърс бе едър мъжага с тъмна коса и изсушено като обущарска кожа лице, горд с уменията си на добър пияч, женкар и неуморен играч на карти и зарове. Бяха станали добри приятели и картите запълниха безкрайните вечери на дългото плаване и ледените бурни дни, докато заобикаляха нос Хорн на юг от света. Редом с Джон Съмърс стоеше блед мъж с грижливо подстригана брада, облечен в черно от глава до пети, когото Джон представи като своя брат Джереми. Едва ли човек можеше да срещне двама души, по-различни от тях. Джон, открит, шумен и общителен, сякаш бе олицетворение на здраве и сила, докато другият приличаше на призрак, попаднал в плен на вечна зима. Беше от хората, които никога не присъстват всецяло и които е трудно да запомниш, защото са лишени от ясни очертания, реши Джейкъб Тод. Двамата се настаниха на неговата маса свойски, без да чакат покана, като сънародници на чужда земя. Най-сетне се появи някаква прислужница и капитан Съмърс поръча бутилка уиски, докато брат му си поиска чай на жаргона, измислен от британците за общуване с прислугата.