Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Бъди благодарна, че ние с брат ми поехме грижата за теб. Извънбрачните и изоставените деца стигат дотук. Това ли искаш?

Детето безмълвно отрече с глава.

— Тогава по-добре се научи да свириш на пиано като порядъчно момиче. Разбра ли ме?

Елайза се научи да свири бездарно, без чувство, но благодарение на послушанието си още дванадесетгодишна акомпанираше на мис Роуз на музикалните вечери. Въпреки че измина много време, без да се упражнява, тя не изгуби умението си и доста години по-късно бе в състояние да си изкарва хляба в един пътуващ вертеп, макар подобна мисъл изобщо да не бе минавала през ума на мис Роуз, когато настояваше да я въведе в света на възвишеното музикално изкуство.

След много години, през един спокоен следобед, докато отпиваше от чашката китайски чай и разговаряше с приятеля си Дао Циен в изящната градина, създадена от тях двамата, Елайза проумя, че странницата англичанка е била много добра майка, и изпита признателност към нея за безкрайната вътрешна свобода, с която я бе дарила. Мама Фресия бе втората опора на детството й. Вкопчена здраво в широките й черни поли, докато жената шеташе, Елайза не я пускаше и направо я побъркваше от въпроси. Така запомни разни индиански легенди и предания, разбра как да разчита знаците на животните и на морето, как да разпознава навиците на привиденията и посланията на сънищата, а освен това се научи и да готви. Със силния си нюх бе в състояние да различи със затворени очи продуктите, тревите и подправките и усвояваше тяхното приложение както запомняше наизуст стихове. Скоро й разкриха тайните си и сложните креолски ястия на мама Фресия, и изисканите десерти на мис Роуз. Притежаваше рядко призвание за готварство и още седемгодишна умееше без погнуса да обели говежди език и да изкорми кокошка, да замеси без признак на умора тесто за двадесет банички и да чисти боб до безкрай, като в същото време слушаше със зяпнала уста страховитите индиански легенди на мама Фресия и живописните й преразкази на житията на светците.

Роуз и брат й Джон бяха неразделни от деца. През зимата тя прекарваше времето си в плетене на жилетки и пуловери за капитана, а той след всяко пътуване неизменно й носеше пълни куфари с подаръци и големи сандъци с книги, някои от които изчезваха в заключения й шкаф. Като стопанин на къщата и глава на семейството Джереми имаше правото да отваря писмата на сестра си, да чете личния й дневник и да държи у себе си ключове от нейните шкафове, ала не прояви никакво желание да го прави. Семейните отношения между Джереми и Роуз бяха сдържани, двамата имаха малко общо помежду си, с изключение на взаимната зависимост, която понякога им заприличваше на проява на прикрита омраза. Джереми се грижеше за потребностите на Роуз, но не й отпускаше средства за прищевки, ала и не я питаше откъде взема пари за своите приумици, приемайки, че ги дължи на Джон. В замяна тя ръководеше домакинството деловито, със замах и сметките й винаги бяха точни, без да го обременява с дребни подробности. Притежаваше добър вкус и непринудено изящество, придаваше блясък на взаимното им съществуване и с присъствието си опровергаваше широко разпространеното по тези места убеждение, че мъж без семейство е поначало безчовечен.

— Мъжът е необуздан по природа, а предназначението на жената е да съхранява моралните ценности и доброто поведение — твърдеше Джереми Съмърс.

— О, братко! И двамата знаем, че по природа аз съм по-необуздана от теб — надсмиваше му се Роуз.

Джейкъб Тод, червенокос мъж с магнетично обаяние, надарен с най-звучния глас на проповедник, разнасял се някога по тези места, слезе на пристанището във Валпараисо през 1843 г., натоварен с триста броя от Библията на испански. Никой не се учуди на пристигането му — бе още един от многобройните мисионери, плъзнали къде ли не, за да разпространяват протестантската вяра. В неговия случай обаче пътуването бе плод не на религиозен плам, а на необмисленото му любопитство. Перчейки се като всеки гуляйджия след твърде многото изпита бира, той се обзаложи на игралната маса в клуба си в Лондон, че може да продава библии в коя да е точка на земята. Приятелите му завързаха очите, завъртяха глобуса и пръстът му попадна върху някаква колония на Кралство Испания, изгубена в долната част на света, където никой от развеселените му побратими не допускаше, че има живот. Не след дълго откри, че картата е остаряла, колонията бе независима отпреди над тридесет години и вече бе гордата Република Чили, католическа страна, където за протестантските идеи нямаше място. Ала той бе дал дума и не възнамеряваше да се отмята. Беше ерген, необвързан емоционално и професионално, и необичайното пътуване веднага го привлече. Събирайки трите месеца в едната посока и още толкова в обратната, замисълът се очертаваше като дългосрочен. Сред възторжените възгласи на приятелите му и предсказанията им за неговия трагичен край в ръцете на папистите в непознатата първобитна страна, както и с материалната подкрепа на Британското чуждестранно библейско дружество, което осигури книгите и му купи билета, той пое на дълго плаване в посока към пристанището Валпараисо. Облогът предвиждаше да продаде библиите и да се прибере в рамките на една година с разписка за всеки том. В архивите на библиотеката прочете някои писма на видни личности, мореплаватели и търговци, посещавали Чили — те описваха метисов народ от малко над един милион души и чудновата природа с величави планини, стръмни брегове, плодородни долини, вековни гори и вечни ледове. Страната се славеше като най-невъзприемчивата в религиозно отношение на целия американски континент според твърденията на пребивавали там люде. Въпреки това някои благонравни мисионери се опитали да посеят протестантството и без да знаят дума на испански или някакъв индиански език, навлезли дълбоко на юг, там, където сушата се раздробява в броеница от острови. Неколцина умрели от глад или студ, или, както се подозираше, били изядени от собствените си енориаши. В градовете късметът им се оказал не по-добър. Гостоприемството, свещено за чилийците, надделяло над верската нетърпимост и от любезност им позволили да проповядват, ала без да им обръщат почти никакво внимание. Слушателите на беседите на малобройните протестантски пастори се събирали като на зрелище, развеселени от възможността да се превърнат в еретици. Но нищо не обезкуражи Джейкъб Тод, защото не заминаваше като мисионер, а като продавач на библии.