Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Как вървят нещата у дома? — поинтересува се Джереми. Говореше тихо, почти шепнешком, с малко превзето произношение, като едва мърдаше устни.

— От триста години в Англия нищо не се случва — рече капитанът.

— Простете за любопитството, мистър Тод, но ви видях да влизате в хотела и нямаше как да не обърна внимание на багажа ви. Струва ми се, на няколко сандъка имаше знак, че са пълни с библии… Или греша? — каза Джереми Съмърс.

— Така е, наистина са библии.

— Не са ни известили, че ни пращат нов пастор…

— Три месеца плавахме заедно, а не подозирах, че сте пастор, мистър Тод! — възкликна капитанът.

— Всъщност не съм пастор — отвърна Джейкъб Тод и прикри неудобството си зад облак дим от пурата.

— Мисионер значи. Предполагам, възнамерявате да се отправите към Огнена земя. Патагонските индианци са готови за покръстване. Но за арауканците забравете — католиците вече се вкопчиха в тях — подхвърли Джереми Съмърс.

— От арауканците сигурно е останала една шепа. Тези хора са обладани от желание да бъдат изтребени — отбеляза брат му.

— Това бяха най-дивите индианци в Америка, мистър Тод. Повечето измряха в бой срещу испанците. Бяха човекоядци!

— Режели парчета от пленниците, докато са още живи, защото обичали да вечерят прясно месо — подметна капитанът. — И ние с вас бихме направили същото, ако някой избие семействата ни, изгори селата ни и заграби земите ни.

— Отлично, Джон, сега пък се застъпваш за човекоядците! — отвърна брат му с огорчение. — Във всеки случай, мистър Тод, следва да ви предупредя да не се месите в делата на католиците. Не бива да предизвикваме местните. Те са крайно суеверни хора.

— Чуждите вярвания винаги са суеверия, мистър Тод. Нашите собствени се наричат религия. Патагонците — индианците от Огнена земя — са много различни от арауканците.

— И те са същите диваци! Ходят голи на този ужасен студ — рече Джереми.

— Занесете им вашата религия, мистър Тод, току-виж се научили поне да носят гащи — подсмихна се капитанът.

Тод изобщо не бе чувал за такива индианци и последното, което възнамеряваше, бе да проповядва нещо, в което сам той не вярва, ала не посмя да признае, че пътуването му е породено от пиянски облог. Отговори мъгляво, че обмисля да подготви мисионерска експедиция, но още не му е ясно откъде да намери средства.

— Ако знаех, че идвате да проповядвате на добрите хорица промисъла на нашия деспотичен Бог, щях да ви изхвърля през борда посред Атлантика, мистър Тод.

Замълчаха, когато дойде прислужницата с бутилката и чая. Беше напъпила девойка, облечена в черна рокля с колосани боне и престилка. Когато се наведе с подноса, във въздуха се разнесе омайващ аромат на сушени цветя и ютия с разпалени въглени. Джейкъб Тод не бе виждал жена през последните седмици и я загледа, зажаднял от самотата. Джон Съмърс изчака момичето да се отдалечи.

— Хей, внимавайте, чилийките са опасни — рече.

— Нямам такива впечатления. Те са ниски и трътлести, а и гласът им е неприятен — каза Джереми Съмърс, с чаената чаша в ръка.

— Моряците бягат от корабите заради тях! — не се съгласи капитанът.

— Сигурно, но не съм вещ по женската част. Не ми остава време. Трябва да мисля за сделките и да се грижа за сестра ни, ако си забравил.

— Не го забравям нито за миг, ти постоянно ми го напомняш. Знаете ли, мистър Тод, аз съм развейпрах, черната овца в семейството. Ако не беше добрият Джереми…

— Момичето прилича на испанка — прекъсна го Джейкъб Тод, без да отделя очи от прислужницата, в момента заета с поръчката на друга маса. — Два месеца съм живял в Мадрид и съм виждал много като нея.

— Тук всички са метиси, дори и висшите класи. Естествено, не го признават. Крият индианската си кръв като срамна болест. Не ги упреквам — индианците се славят като нечистоплътни, пияници и мързеливци. Правителството се мъчи да подобри расата и привлича европейски преселници. На юг на новодошлите подаряват земя.

— Любимият им спорт е да изтребват индианците, за да си присвоят земите им.

— Преувеличаваш, Джон.

— Не е нужно непременно да стрелят по тях, достатъчно е да ги пристрастят към пиенето. Но, разбира се, да ги убиват е много по-забавно. Във всеки случай ние, британците не участваме в това забавление. Нас земята не ни интересува. Защо да садим картофи, ако можем да забогатеем и без да си сваляме ръкавиците?

— За предприемчивия човек тук не липсват възможности. В тази страна всичко тепърва предстои. Ако искате да успеете, вървете на север. Там има сребро, мед, селитра, гуано…