Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Ще се нарича Елайза като майка ни и ще носи нашето презиме — постанови Роуз веднага щом нахрани бебето, изкъпа го и го пови в собствената си наметка.

— В никакъв случай, Роуз? Какво мислиш, че ще кажат хората?

— Това остави на мен. Хората ще кажат, че си светец, щом си приел горкото сираче, Джереми. Няма по-лоша съдба от това да си лишен от семейство. Какво би станало с мен, ако нямах брат като теб? — отвърна тя, познавайки ужаса на брат й от най-малкия намек за разчувстване.

Клюките се оказаха неизбежни и Джереми Съмърс се принуди да се примири и с тях, както и да се съгласи момиченцето да носи името на майка му, през първите години да спи в стаята на сестра му и да внесе безпорядък в дома му. Роуз разказа на всички невероятната история за скъпата кошница, оставена от незнайни ръце в кантората на Британската компания за внос-износ, но никой не се хвана, ала все пак нямаше как да я обвинят, че е кривнала, след като всяка неделя я виждаха да пее на англиканската служба, а тънката й талия сякаш противоречеше на законите на анатомията, та в крайна сметка хората си рекоха, че бебето е плод на негова връзка с някоя разпътница и затова го отглеждат като дете от семейството. Джереми не си даде труда да отрече злобните слухове. Неразумното поведение на децата го объркваше, но Елайза по някакъв начин го покори. Макар да не го признаваше, той обичаше да я гледа как си играе в нозете му привечер, когато сядаше удобно в креслото да прегледа вестника. Но помежду им нямаше прояви на нежност — той се сковаваше дори от простото ръкостискане, а при мисълта за по-близко съприкосновение го обземаше паника.

Когато на онзи 15 март новороденото се появи у Съмърсови, мама Фресия, в ролята си на готвачка и икономка, заяви, че е по-добре да се освободят от него.

— Щом родната му майка го е изоставила, значи е прокълнато и е по-сигурно да не го пипаме — рече тя, но не можа нищо да направи срещу твърдото намерение на господарката си.

Още щом мис Роуз го взе на ръце, бебето ревна с пълен глас, разтресе цялата къща и подложи на изпитание нервите на домашните. Неспособна да го укроти, мис Роуз приспособи креватче в едно от чекмеджетата на скрина си, метна отгоре му завивки и хукна да търси кърмачка. Скоро се върна с някаква жена — бе я намерила на пазара, но не й бе минало през ум да я прегледа отблизо, защото видът на едрите й гърди, издули блузата й, бе стигнал, за да я наеме незабавно. Оказа се глуповата селянка, която дойде в дома им със собственото си бебе, хилаво момченце, мърляво като самата нея. Наложи се дълго да го киснат в топла вода, за да отмият полепналата по дупето му мръсотия, и да натопят жената във ведро с разтвор на белина, за да я почистят от въшките. Двете деца, Елайза и бебето на дойката, се запревиваха от гърчове и черна диария, за каквато семейният лекар и аптекарят немец се оказаха неподготвени. Угнетена от плача на децата, предизвикан не само от глад, но и от болка или скръб, мис Роуз плачеше с тях. Най-сетне, на третия ден, мама Фресия неохотно се намеси:

— Не виждате ли, че зърната на гърдите й са гноясали? Купете коза, за да храним момиченцето и му дайте канелена отвара, инак до петък ще го изпуснем — изсумтя тя.

По онова време мис Роуз едва говореше испански, но разбра думата „коза“, поръча на кочияша да отиде да купи и отпрати кърмачката. Щом докараха животното, индианката намести Елайза направо под налетите бозки за ужас на мис Роуз, защото тя никога не бе виждала толкова противна гледка. Топлото мляко и канелените отвари скоро облекчиха положението — детето престана да плаче, спа седем часа без прекъсване и когато се събуди, лакомо заотваря уста. Няколко дни по-късно придоби сладостното изражение на здравите бебета и започна видимо да наддава. Когато забеляза, че щом козата заблее на двора, Елайза започва да души и да търси бозката, мис Роуз й купи биберон. Не искаше детето да расте с нелепата представа, че добичето е негова майка. Чревните болки бяха едно от малкото неразположения на Елайза в детството й; другите мама Фресия пресичаше с тревите и заклинанията си още при първите признаци, включително и жестоката епидемия от африканска шарка, пренесена във Валпараисо от гръцки моряк. Докато траеше опасността, мама Фресия поставяше нощем върху пъпчето на Елайза парче сурово месо, здраво привързано с червен вълнен парцал — тайно природно средство за предпазване от зараза.

През следващите години мис Роуз превърна Елайза в своя играчка. По цели часове я учеше да пее и танцува, рецитираше й стихове, които малката без усилие запомняше наизуст, заплиташе косите й и я обличаше изискано като кукла, ала ако си намереше друго развлечение или я връхлиташе главоболът, я пращаше в кухнята при мама Фресия. Момиченцето растеше ту в салончето за шев, ту в задните дворове, говореше английски в едната половина на дома, а в другата — смесица между испански и мапуче — индианското наречие на бавачката й, — един ден ходеше облечена и обута като херцогиня, а на другия, боса и загърната само в престилка като сираче, тичаше подир кокошките и кучетата. Мис Роуз я представяше на музикалните вечери, водеше я с колата да пият топъл шоколад в най-хубавата сладкарница, излизаше с нея на пазар или отиваха заедно да гледат корабите на пристанището, но спокойно можеше да прекара няколко дни подред, потънала в писане в загадъчните си тетрадки или в четене на някой роман, без да помисли за своята питомка. Досетеше ли се за нея, се спускаше разкаяна да я търси, обсипваше я с целувки, тъпчеше я със сладкиши и отново я гласеше с кукленска премяна, за да я изведе на разходка. Постара се да й даде най-пълното възможно възпитание, без да забравя какво краси госпожиците. Когато веднъж Елайза взе да се дърпа от упражненията по пиано, тя я хвана за лакътя и без да изчака колата, я повлече дванадесет пресечки по-надолу по хълма до един манастир. На кирпичената стена, над тежката дъбова порта с железен обков, личаха избледнелите от соления вятър букви: „Приют за подхвърлени деца“.