Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Аз съм Елайза Съмърс. Не ме ли помните? — промълви малката.

Възползвайки се от пътуването на мис Роуз до Сантяго заради портрета и от редките появи вкъщи на Джереми Съмърс през онези дни, тъй като избите в кантората му се наводнили, Елайза решила да иде на процесията и не оставила на мира мама Фресия, докато не се съгласила. Господарите забранявали на бавачката да споменава пред детето за католически и за индиански обреди, а още по-малко да му позволява да ги гледа, но и тя самата умирала от желание да зърне Майския Христос поне веднъж в живота си. „Съмърсови изобщо нямало да научат“, рекла си тя. И тъй, двете излезли тихомълком от къщи, спуснали се по хълма пеша, качили са на някаква каруца, която ги оставила близо до площада, и се вмъкнали във върволица разкаяни индианци. Всичко щяло да се развие според плановете им, ако сред царящата суматоха и неразбория Елайза не била изпуснала ръката на мама Фресия, а тя, завладяна от всеобщата истерия, тъй и не усетила. Елайза завикала, но гласът й потънал сред ехтежа на молитвите и траурния грохот на барабаните на религиозните братства. Хукнала да търси бавачката си, но под тъмните наметала всички жени изглеждали еднакво, а и крачетата й се пързаляли по каменната настилка, покрита с кал, восък от свещите и кръв. Скоро отделните колони се слели в едно-единствено множество, повлякло се като ранен звяр, църковните камбани бясно звънели, корабните сирени на пристанището бучали. Елайза не знаела колко време е стояла така, вцепенена от ужас, докато малко по малко мислите започнали да се проясняват в главата й. Междувременно шествието се поуспокоило, всички коленичили, а на подиума пред църквата самият епископ отслужил литургия с песнопения. Елайза понечила да тръгне към Серо Алегре, но се изплашила, че тъмнината ще я свари, преди да стигне у дома. Никога не била излизала самичка и не умеела да определя посоките. Решила да стои на едно място, докато тълпата се разпръсне — може би тогава мама Фресия щяла да я открие. В този момент очите й се спрели на високия рижав мъж, увиснал на паметника насред площада и разпознала болния, когото двете с бавачката лекували. Без колебание си проправила път към него.

— Какво правиш тук? Ранена ли си? — възкликна Тод.

— Изгубих се. Ще ме заведете ли вкъщи? Джейкъб Тод почисти лицето й с кърпата си, огледа я набързо и установи, че видимо й няма нищо, а кръвта навярно е от самобичуващите се.

— Ще те заведа в кантората на мистър Съмърс.

Но тя го замоли да не го прави, защото, ако настойникът й разберял, че е излязла за шествието, щял да уволни мама Фресия. Тод тръгна, оглеждайки се за кола, макар че в такъв момент не бе лесно да се намери, а момиченцето крачеше мълчаливо, без да пуска ръката му. За пръв път в живота си англичанинът почувства тръпка на нежност от мъничката топла длан, вкопчена в неговата. От време на време я поглеждаше крадешком, развълнуван от детското лице с черни бадемови очи. Най-сетне се натъкнаха на случайна талига, теглена от две мулета, и каруцарят се съгласи да ги откара нагоре по хълма за двойно по-голяма цена от обичайното. Изминаха пътя в мълчание и след час Тод остави Елайза пред дома й. Тя се сбогува и му благодари, но не го покани да влезе. Видя я да се отдалечава, дребничка и крехка, увита до петите в черното наметало. Неочаквано момиченцето се обърна, изтича към него, обви шията му с ръце и го целуна по бузата. „Още веднъж благодаря“, рече. Джейкъб Тод се прибра в хотела със същата каруца. От време на време докосваше бузата си, изненадан от изпитваната сладка печал, която малката му вдъхваше.

Ползата от шествията беше, че масовото разкаяние се засили, а освен това, както Джейкъб Тод лично се увери, дъждовете спряха, утвърждавайки още веднъж непомръкващата слава на Майския Христос. За по-малко от две денонощия небето се проясни, слънцето плахо надзърна и донесе жизнерадостен блясък след лавината от нещастия през изминалите дни. Заради бурите и епидемиите изтекоха цели девет седмици, докато се възобновят събиранията в сряда у Съмърсови, и още няколко, докато Джейкъб Тод се осмели да намекне на мис Роуз за нежните си чувства. Когато най-накрая се реши, тя се престори, че не го е чула, а след като той настоя, го сряза със съкрушителен отговор.

— Единственото хубаво нещо в женитбата е да овдовееш — рече.

— Колкото и да е глупав, един съпруг винаги прави добро впечатление — отвърна той, без да губи благоразположението на духа си.