Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Не преувеличавайте, приятелю. Елайза е все още малка, но е умна и със сигурност ще намери своето място.

— Умът е бреме за жените. Роуз иска да я запише в училището на мадам Колбер, но аз не съм привърженик на прекалената образованост на момичетата, защото ги прави неуправляеми. Всеки на мястото си, това е моят девиз.

— Светът се променя, Джереми. В Съединените щати свободните хора са равни пред закона. Класите в обществото вече не съществуват.

— Говорим за жените, не за хората изобщо. Освен това Съединените щати са страна на бакали и пришелци, без традиции и без чувство за история. Равенство не съществува никъде, дори сред животните, а още по-малко в Чили.

— Тук сме чужденци, Джереми, едва свързваме думите на испански. Какво ни интересуват класите в чилийското общество? Никога няма да принадлежим на тази страна…

— Следва да даваме добър пример. Ако ние, британците, не сме в състояние да поддържаме собствения си дом в ред, какво да очакваме от останалите?

— Елайза е отгледана във вашето семейство. Не вярвам мис Роуз да се съгласи да я прогони само защото е пораснала.

Така се и оказа. Роуз се опълчи срещу брат си с пълния си запас от болести. Първо получи стомашни болки, последва ги обезпокоителна мигрена, а тя пък внезапно доведе до загуба на зрението й. За няколко дни домът изпадна в застой: спуснаха завесите, всички ходеха на пръсти и говореха шепнешком. Спряха да готвят, защото от миризмата на храна страданията се обостряха. Джереми Съмърс обядваше в клуба и се прибираше вкъщи със стреснато, боязливо изражение, сякаш влизаше на посещение в болница. Необяснимата слепота и множеството болежки на Роуз, както и коварното мълчание на домашната прислуга бързо пречупиха твърдостта му. На всичко отгоре мама Фресия, осведомена незнайно как за споровете на четири очи между брата и сестрата, се превърна в опасна съюзничка на господарката си. Джереми Съмърс се смяташе за културен и здраво стъпил на земята човек, неподвластен на натиска на суеверна вещица като мама Фресия, ала когато индианката запали черни свещи и окади цялата къща с дим от салвия под предлог, че се налагало да пропъди комарите, той се затвори в библиотеката колкото разярен, толкова и изплашен. Нощем я чуваше през вратата да тътри боси нозе и да напява под нос заклинания и клетви. В сряда намери умрял гущер в бутилката с бренди и реши да предприеме веднъж завинаги каквото трябва. За пръв път почука на вратата на сестра си и бе допуснат в светилището на женските тайни, за които предпочиташе да не знае нищо, както не желаеше да знае и за салончето за шев, за кухнята, за пералнята, за тъмните килии под покрива, където спяха слугините, за колибата на мама Фресия в дъното на двора. Неговият свят бяха салоните, библиотеката с рафтове от лъскав махагон и сбирка от ловни гравюри, билярдната зала с разкошната резбована маса, спалнята му, подредена със спартанска строгост, и малката стаичка с италиански плочки, предназначена за личната му хигиена, където възнамеряваше някой ден да постави модерен тоалет като в каталозите от Ню Йорк, защото бе прочел, че използването на нощно гърне и събирането в кофи на човешките изпражнения за тор предизвиквало епидемии. Наложи се да изчака, за да привикнат очите му към мрака, като слисано вдишваше смесения мирис на лекарства и натрапчив ванилов парфюм. Едва успя да съзре Роуз, изпита и измъчена, просната по гръб в леглото, без възглавница, със скръстени на гърдите ръце, сякаш се упражняваше за собствената си смърт. До нея Елайза изцеждаше кърпа, напоена в отвара от зелен чай, за да я постави върху очите й.

— Остави ни сами, момиче — рече Джереми Съмърс, като седна на стола до леглото.

Елайза леко кимна и излезе, ала познаваше до едно слабите места на къщата и с ухо, долепено до тънката разделителна преграда успя да чуе разговора, който сетне повтори пред мама Фресия и записа в дневника си.

— Е, добре Роуз, не можем да живеем вечно във война. Нека се разберем. Кажи какво искаш — запитал Джереми, сломен предварително.

— Нищо, Джереми — въздъхнала тя с едва доловим глас.

— Никога няма да приемат Елайза в колежа на мадам Колбер. Там ходят само момичета от висшите класи и от нормални семейства. Всеки знае, че Елайза е осиновена.

— Аз ще се погрижа да я приемат! — възкликнала Роуз с жар, изумителна у човек на смъртно легло.

— Чуй ме, Роуз. На Елайза не й е нужно повече образование. Тя трябва да усвои занаят, за да си вади хляба. Какво ще стане с нея, когато нас с теб няма да ни има, за да я закриляме?