Исабель Альенде - Дъщеря на съдбата

— Не споменавай за това пред никого, защото е нещо много лично. Вече си жена и ще трябва да се държиш като жена. Край на детинщините. Време е да постъпиш в училището на мадам Колбер — бе цялото разяснение, което приемната й майка изстреля на един дъх, без да я погледне, вадейки от шкафа дузина превръзки, поръбени лично от нея.

— Загазила си, момиче! Сега тялото ти ще се промени, мислите ти ще се объркат и всеки мъж ще може да прави с теб, каквото си ще — я предупреди по-късно мама Фресия, защото Елайза не успя да скрие новината от нея.

Индианката познаваше треви, които можеха да прекъснат завинаги менструалния цикъл, но не посмя да й даде от тях, защото се боеше от господарите. Елайза прие предупреждението сериозно и реши да бъде нащрек и да не допусне то да се изпълни. Побърза да стегне гръдта си в копринен пояс, убедена, че щом същото средство е дало резултат в продължение на векове за смаляване на стъпалата на китайките, както бе чувала от вуйчо си Джон, нямаше как да не подейства, за да скрие гърдите й. Реши също така да пише. От години бе наблюдавала как мис Роуз пише в тетрадките си и предположи, че го прави с цел да се пребори с прокобата за обърканите мисли. Колкото до последната част от пророчеството — че всеки мъж ще може да прави с нея каквото си ще, — на това тя не обърна особено внимание просто защото не бе в състояние да си представи как ще се появи мъж в нейното собствено бъдеще. Мъжете до един бяха поне двайсетгодишни старци — в света липсваха същества от мъжки пол от нейното поколение. Единствените, които й харесваха за съпрузи — капитан Джон Съмърс и Джейкъб Тод, — бяха недосегаеми, единият, защото й беше вуйчо, а другият, защото, както цяло Валпараисо знаеше, беше влюбен в мис Роуз.

Години по-късно, когато си спомняше за детството и младостта, Елайза достигна до заключението, че мис Роуз и мистър Тод биха били хубава двойка — тя би смекчила неговата острота, а той би я отървал от еднообразното съществуване. Ала събитията се развиха по друг начин. Години по-късно, когато косите и на двамата бяха побелели и самотата се бе превърнала в отколешна привичка, те се срещнаха в Калифорния при необичайни обстоятелства. Тогава той отново щеше да я ухажва със същото упорство, а тя отново щеше да го отблъсне със същата решимост. Но всичко това щеше да се случи много по-късно.

Джейкъб Тод не пропускаше нито една възможност да се навърта край Съмърсови — нямаше по-редовен и по-точен посетител от него на седмичните събирания, нито по-ревностен слушател, когато мис Роуз пееше с бойкия си глас, нито по-благоразположен участник, готов да се смее на нейните шеги, дори и най-жестоките, с каквито тя имаше обичай да го измъчва. Роуз бе пълна с противоречия, но нима не бе такъв и сам той? Нима той не бе едновременно и безбожник, и продавач на библии, нима не заблуждаваше всеки срещнат с измислената си евангелска мисия? Питаше се защо тя, при нейната привлекателност, не се бе омъжила — за неомъжена жена на тази възраст нямаше нито бъдеще, нито място в обществото. В чуждестранната колония шушукаха за някаква позорна история в Англия преди години и това обясняваше пристигането й в Чили като икономка на брат си, ала Тод изобщо не пожела да узнае подробностите, предпочитайки неизвестността пред увереността в нещо, което навярно не би понесъл. Миналото е без значение, повтаряше си той. Един-единствен пропуск в задръжките или съобразителността бе достатъчен, за да опетни името на жената и да й попречи да сключи добър брак. Тод би пожертвал години от бъдещето си, за да получи взаимност, но мис Роуз не даваше признаци на отстъпление пред неговата настойчивост, макар и да не се опитваше да го обезкуражи — забавляваше се да си играе, като ту отпускаше юздите му, ту най-неочаквано ги затягаше.

— Мистър Тод е като чудата птица с небивали идеи, конски зъби и потни ръце. Никога няма да се омъжа за него, дори да е последният ерген на света — призна със смях мис Роуз пред Елайза.

На Елайза тези думи не се харесаха. Тя беше задължена на Джейкъб Тод не само защото я измъкна от тълпата при Майския Христос, а и защото запази това в тайна, сякаш нищо не бе се случило. Съучастникът особняк й допадаше — той излъчваше миризма на едро куче, като вуйчо й Джон. Доброто впечатление от него преля в безусловна привързаност, когато, скрита зад тежката завеса от зелено кадифе в салона, го чу да разговаря с Джереми Съмърс.

— Трябва да взема решение относно Елайза, Джейкъб. Тя няма ни най-малка представа за мястото си в обществото. Хората започват да задават въпроси, а Елайза навярно мечтае за бъдеще, каквото не й се полага. Няма нищо по-опасно от демона на въображението, загнезден в женската душа.