Исабель Альенде - Портрет в сепия

— Трябва да станеш адвокат и да ми помагаш да смазвам враговете с всички хватки на закона — го посъветва тогава леля му Паулина между две хапки крем пита.

— Да, лельо. Дядо Агустин казва, че във всяко уважаващо себе си семейство трябва да има адвокат, лекар и епископ — отвърна племенникът.

— Нужен е и някой, който да разбира от сделки.

— Дядо смята, че търговията не е занаят, достоен за благородници.

— Кажи на дядо си, че благородничеството не храни и спокойно може да си го завре отзад.

У дома младежът бе чувал такива груби думи само в устата на кочияша — мадридчанин, избягал от един затвор в Тенерифе — който по непонятни причини псуваше освен това на майка и на Господ.

— Я не се превземай, момченце, погледни какви задници имаме всички! — възкликна леля Паулина, превивайки се от смях при вида на изписалото се на лицето му изражение.

Същия ден следобед тя го заведе в сладкарницата на Елайза Съмърс. Сан Франсиско бе пленил Северо още когато го съзря от кораба: окъпан в светлина град, сгушен в зеленина от обрасли с дървета хълмове, които в плавни гънки се спускаха по брега на тих залив. Отдалече градът имаше строг вид, разчертан по испански модел на успоредни надлъжни и напречни улици, но отблизо притежаваше очарованието на неочакваното. Свикнало със сънливостта на пристанището във Валпараисо, където бе отраснало, момчето бе зашеметено от безумното разностилие на къщи и сгради, от контраста между разкош и бедност, сякаш всичко бе построено набързо. Видя отрупан с мухи конски труп пред входа на елегантен магазин за цигулки и рояли. Между шумното движение на коли и добитък си проправяше път едно космополитно множество от хора: испанци и южноамериканци, французи, ирландци, италианци, германци; срещаха се и индианци и бивши чернокожи роби, сега свободни хора, но все така отритнати и бедни. Направиха една обиколка на Китайския квартал и в миг се озоваха сред „поднебесни“ — така наричаха китайците — които кочияшът разгонваше, като размахваше камшика, докато караше файтона към Площада на Обединението. Спря пред една къща във викториански стил, доста обикновена в сравнение с фризовете, релефните украси и розетки, които изобилстваха в съседство с нея.

— Това е салонът за чай на госпожа Съмърс, единствен е по тези места — поясни Паулина. — Кафе може да се пие навсякъде, но за чаша чай трябва да се дойде тук. Янките ненавиждат тази благородна напитка от времето на Войната за независимост, която започнала, когато бунтовниците изгорили чая на англичаните в Бостън.

— Но не е ли минал един век оттогава?

— Вече разбираш, Северо, каква глупост е патриотизмът.

Не чаят беше истинската причина за честите посещения на Паулина на това място, а прочутите сладкиши на Елайза Съмърс, които насищаха помещението със сладкото ухание на захар и ванилия. Къщата — една от многото, които бяха внесени от Англия при зараждането на Сан Франсиско заедно с инструкции как да бъде сглобена, подобно на играчка — имаше два стажа увенчани с кула, която й придаваше вид на селска църква. На първия етаж бяха обединили две стаи, за да направят салона по-просторен; имаше няколко солидни стола със струговани крака и пет кръгли маси с бели покривки. На втория етаж се продаваха кутии с домашно приготвени бонбони от най-хубав белгийски шоколад, марципан с бадеми и различни креолски сладкиши от Чили — любимите на Паулина дел Валие. Клиентите бяха обслужвани от две мексиканки с дълги плитки, белоснежни престилки и колосани пребрадки, които по телепатичен път управляваше дребната госпожа Съмърс, чието съществуване, в контраст с бурното присъствие на Паулина, едва се забелязваше. Модата на подчертаване на талията чрез бухнали поли облагодетелстваше Елайза и точно обратното — уголемяваше размерите на Паулина, която освен това не пестеше плат, ресни, помпони и плисета. В този ден тя бе пременена като пчела майка, в жълто и черно от глава до пети, с шапка, украсена с пера, и с прилепнало елече на райета. Много райета. Изпълваше салона, поемаше всичкия въздух и при всяка нейна крачка чашите дрънчаха, а крехките дървени стени простенваха. Щом я видяха да влиза, сервитьорките се затичаха да сменят един от деликатните камъшитени столове с друг по-здрав, където дамата удобно се разположи. Движеше се внимателно, тъй като смяташе, че няма нищо по-грозно от бързането; внимаваше също така да не издава никакви разкриващи старостта звуци: никога не се задъхваше, нито пък кашляше, пухтеше или въздишаше от умора, при все че краката й едва я държаха. „Не искам гласът ми да е като на дебелана“, казваше и всеки ден правеше гаргари с лимонов сок и мед, за да поддържа приятен тембъра си. Елайза Съмърс, изящна и стройна като фиданка, облечена в тъмносиня пола и блуза в пъпешов цвят, закопчана на ръкавите и врата, с едно-единствено украшение — дискретна огърлица от перли — изглеждаше забележително млада. Говореше на завален поради рядката употреба испански и на английски с британски акцент, като превключваше от единия език на другия в едно и също изречение, по същия начин както правеше това и Паулина. Благосъстоянието на госпожа Дел Валие и нейната синя кръв я поставяха в обществото много високо над Елайза. Жена, която работеше за удоволствие, беше просто някаква мъжкарана, но Паулина знаеше, че Елайза вече не принадлежеше на средата, в която бе отраснала, докато бе живяла в Чили, и че не работеше за удоволствие, а по необходимост. Чула бе също, че живеела с китаец, но дори нейната съкрушителна недискретност не й бе достигнала, за да я попита за това лично.