Исабель Альенде - Портрет в сепия

— По дяволите, Паулина! Камъни ли криеш под роклята си? — се пошегувал.

— Това е сланина — тъжно въздъхнала тя.

— Покажи ми я!

— В никакъв случай. Отсега нататък ще идваш в стаята ми само нощем и на изгасена лампа.

Известно време те, които се били обичали дотогава без свян, се любели на тъмно. Паулина останала непреклонна пред молбите и протестите на съпруга си, който така и не се примирил с факта, че трябвало да я достига под купища плат в мрака на стаята и да я целува набързо като мисионер, докато тя му държала ръцете, за да не опипва месата й. Това боричкане ги оставяло без сили и с нерви, готови всеки момент да се скъсат. Накрая, използвайки пренасянето в новия дом в Ноб Хил, Паулина настанила мъжа си в противоположния край на къщата и залостила вратата на спалнята си. Неприязънта към собственото й тяло била по-силна от влечението, което изпитвала към съпруга си. Вратът й се губел в двойната брадичка, гърдите и изпъкналият корем се сливали във внушителна заобленост като на висш църковен сановник, краката й не я удържали права повече от няколко минути; не смогвала да се облече сама, нито да си закопчае обувките. Но издокарана в копринените си рокли и нагиздена с великолепните бижута, които обичайно носеше, тя представляваше величествена гледка. Най-голямото й притеснение беше потта, събираща се в гънките на надиплената й плът, и често ме питаше шепнешком дали не мирише лошо, ала аз нито веднъж не усетих у нея друг аромат, освен на тоалетна вода от гардении и на талк. Противник на разпространеното в онези времена вярване, че водата и сапунът увреждат бронхите, тя киснеше с часове в своята вана от емайлирано желязо, където отново се усещаше лека както на младини. Когато се влюбила във Фелисиано, той бил красив и амбициозен млад мъж, собственик на сребърни мини в северните райони на Чили, с любовта си предизвикала гнева на своя баща, Агустин дел Валие, който се споменава в текстовете по история на Чили като основател на малка и посредствена ултраконсервативна партия, разпаднала се преди повече от две десетилетия, но възраждаща се от време на време, подобно на проскубан и окаян феникс. Силната любов към Фелисиано й бе вдъхнала сила да му забрани достъпа до спалнята си на възраст, когато тялото й жадувало за прегръдки повече от всякога. За разлика от нея съпругът й остарявал с очарование. Косата му посивявала, но той си оставал същият пламенен мъжага, веселяк и луда глава. Паулина харесвала простонародната жилка в него, пленявала я мисълта, че този господин с достолепно звучаща фамилия произхождал от сефарадски евреи и че под копринените му ризи с избродирани инициали се виждала татуировка на изпаднал човек, с която се сдобил на пристанището по време на едно напиване. Копнеела отново да чуе неприличните слова, които й шептял, когато все още лудували в леглото на запалена лампа, и би дала всичко, за да заспи още веднъж облегнала глава на синия дракон, гравиран с вечно мастило върху рамото на мъжа й. За миг не й минавало през ума, че и той желаел същото. За Фелисиано тя си останала дръзката годеница, с която избягал на младини, единствената жена, на която се възхищавал и от която се страхувал. Мисля си, че те двамата никога не бяха престанали да се обичат, въпреки ураганната мощ на техните разправии, от които всички в къщата се разтрепервали. Прегръдките, които преди им доставяли толкова щастие, се превърнали в битки и дългите примирия се редували с паметни отмъщения, като това с флорентинското легло например, но нито едно оскърбление не разрушило тяхната връзка и до самия край, когато той издъхнал от смъртоносен апоплектичен удар, те останали свързани в завидното съучастничество на двойка хитри комбинатори.

След като капитан Джон Съмърс се увери, че митологичното легло е в каретата и че кочияшът е разбрал инструкциите, той пое пеша към Китайския квартал, както правеше при всяко идване в Сан Франсиско. Този път обаче силите му не стигнаха и след две преки трябваше да наеме кола. Качи се, каза адреса и се отпусна задъхан на седалката. Оплакванията се бяха появили преди една година, но през последната седмица се бяха изострили: краката едва го държаха, прималяваше му, трябваше непрекъснато да се бори с желанието да се отдаде на набъбващото безразличие, което завладяваше душата му. Сестра му Роуз първа бе забелязала, че нещо не е в ред, още преди той да усети болката. Мислеше за нея с усмивка: тя беше най-близкият и най-обичан от него човек, пътеводната звезда в неговото изпълнено със странствания съществуване; по-истинска в обичта си, отколкото дъщеря му Елайза или която и да е от жените, които бе държал в прегръдките си през почивките между дългите пътувания от пристанище в пристанище.