Исабель Альенде - Портрет в сепия

— С госпожа Елайза Съмърс се запознахме в Чили през 1840 г. — тогава тя беше на осем, а аз — на шестнайсет години, но сега сме на една и съща възраст — обясни Паулина на племенника си.

Докато прислужничките сервираха чая, Елайза Съмърс слушаше развеселена неспирния брътвеж на Паулина, прекъсван единствено в моментите, когато тя налапваше поредната хапка. В един момент Северо престана да обръща внимание и на двете, тъй като на една от съседните маси забеляза прекрасно момиче, което лепеше картички в албум на светлината на газена лампа и на мекото сияние на стъклописа по прозорците, които я обливаха със златни отблясъци. Това беше Лин Съмърс, дъщеря на Елайза, създание с необикновена хубост, което още тогава, на дванайсетгодишна възраст, няколко фотографи в града използваха за модел. Ликът й красеше пощенски картички, афиши и календари с ангели, свирещи на лира, и с палави нимфи сред картонени гори. Северо все още бе на възраст, когато момичетата представляват за момчетата някакво по-скоро отблъскващо тайнство, но въпреки това не устоя на очарованието й. Застанал прав до нея, дълго я съзерцава със зяпнала уста, без да разбира защо нещо го пробожда в гърдите и го избива на плач. Елайза Съмърс го извади от унеса, когато ги извика да пият горещ шоколад. Момичето затвори албума, без да му обърне никакво внимание, сякаш не го забелязваше, и се изправи леко и безтегловно. Седна пред чашата с шоколад и не отрони дума, нито вдигна очи, примирявайки се с настойчивия поглед на момчето и с пълното съзнание, че с вида си тя изцяло се различава от останалите смъртни. Понасяше красотата си като някаква уродливост и тайно се надяваше, че с времето ще й мине.

Няколко седмици по-късно Северо се качи с баща си на кораба, който щеше да го върне в Чили, и отнесе със себе си спомена за необятната Калифорния и видението на Лин Съмърс, заседнало дълбоко в сърцето му.

Трябваше да минат няколко години, докато Северо дел Валие не срещна отново Лин. Той пристигна за втори път в Калифорния в края на 1876 г. и се настани да живее при леля си Паулина, но връзката му с Лин започна чак в една зимна сряда на 1879 г., когато вече бе прекалено късно и за двамата. При второто си посещение в Сан Франсиско младежът бе израснал на височина, достигайки окончателния си ръст, но продължаваше да е кльощав, блед и върлинест и се усещаше някак неуютно в кожата си, като че ли лактите и коленете му бяха в повече. Три години по-късно, когато застана пред Лин, изгубил ума и дума, той вече бе добре сложен мъж с благородни черти, наследени от испанските му предци, с гъвкава снага като на андалуски бикоборец и с аскетичен вид на семинарист. Животът му се бе променил много от първата му среща с Лин. Образът на безмълвното момиче, излъчващо отмала на потънала в покой котка, го бе съпровождал през трудните години на пубертета и в болката от непрежалимата загуба. Баща му, когото бе обожавал, бе починал преждевременно в Чили и майката, объркана пред още голобрадото, но вече доста проницателно и дръзко момче, го изпрати да довърши образованието си в католически колеж в Сантяго. Не след дълго обаче оттам го върнаха вкъщи с обяснително писмо, в което сухо се казваше, че капка катран разваля каца с мед, или нещо от този род. Тогава самоотвержената майка извървя на колене пътя до една чудотворна пещера, за да се поклони пред Света Богородица, която с обичайната си изобретателност й подшушна изхода от създалото се положение — казармата, където някой сержант да се заеме с проблема. В продължение на една година Северо удря крак в строя, търпя строгата дисциплина и недомислиците във войската и накрая излезе с чин офицер от запаса и с твърдото решение до края на живота си да не припарва до казарма. Едва завърнал се в цивилния живот обаче, той се свърза със старите си приятели и отново изпадна в плен на непостоянния си нрав. Този път чичовците му взеха нещата в свои ръце. Свикаха семеен съвет в мрачната трапезария в къщата на дядо Агустин в отсъствие на младежа и на майка му, които нямаха право на глас на патриархалната маса. В същата тази трапезария, трийсет и пет години по-рано, Паулина дел Валие, с обръсната глава и диамантена диадема, бе отправила предизвикателство към мъжете от семейството, обявявайки решението си да се ожени за мъжа, когото сама бе избрала — Фелисиано Родригес де Санта Крус. Този път пред дядото се излагаха обвиненията срещу Северо — как отказвал да се изповядва и причестява, как излизал с разни пройдохи, как открили, че чете книги от черния списък, с една дума, как имали всички основания да го подозират в масонство или дори по-лошо — в либерализъм. Чили се намираше в период на непримирими идеологически борби и колкото повече постове в правителството печелеха либералите, толкова повече нарастваше яростта на ултраконсерваторите като семейство дел Валие, които, пропити с месиански плам, бяха готови да наложат идеите си с анатеми и оръдия, да смажат масони и антиклерикалисти и да унищожат до корен всички либерали. Мъжете от семейство Дел Валие нямаха намерение да търпят дисидент с тяхната кръв в лоното на фамилията. Идеята да го пратят в Съединените щати хрумна на дядо му Агустин: „Янките ще охладят желанието му да сее смут“, предрече той. Натовариха го на кораба за Калифорния, без да го питат, както си беше още в траур, със златния часовник на покойния му баща в джоба на жилетката, със скромен багаж, включващ внушителна статуя на Христос с трънения венец и със запечатано писмо до вуйчо му Фелисиано и леля му Паулина.