Исабель Альенде - Портрет в сепия

Протестите на Северо бяха по-скоро от кумова срама, тъй като това пътуване всъщност облагодетелстваше собствените му планове. Тежеше му единствено раздялата с Нивеа, момичето, с което всички очакваха един ден да свие гнездо според традицията в чилийската олигархия братовчедите да се женят помежду си. Северо се задушаваше в Чили. Бе отраснал в истински затвор от неразплитаеми догми и предразсъдъци, ала общуването с други ученици в колежа в Сантяго бе отворило съзнанието му и бе запалило у него патриотичен плам. Дотогава бе вярвал, че в страната съществуват единствено две обществени класи: неговата и на бедните, а между тях се разстила някаква безформена сива зона от чиновници и други „чилийски нищожества“, както ги наричаше дядо му Агустин. В казармата Северо осъзна, че неговата класа, съставена от белокожи с икономическа мощ, наброяваше едва една шепа, а огромното мнозинство чилийци бяха метиси и тънеха в нищета. В Сантяго откри обаче съществуването и на една многобройна средна маса, образована и с политически амбиции, която представляваше всъщност гръбнакът на страната и сред която имаше емигранти от други страни, подгонени от войни или мизерия, учени, преподаватели, философи, книжари и личности с напредничави идеи. Беше запленен от красноречието на новите си приятели, както човек бива омагьосан от първата любов. Жадуваше да промени Чили, да го преустрои из основи, да го пречисти. Стигна до убеждението, че консерваторите — с изключение на тези от неговото семейство, които представите му не действаха водени от зли помисли, а от заблуда — са воини от ордите на Сатаната, в случай че Сатаната изобщо беше нещо повече от една живописна измишльотина — и реши да се хвърли в политиката веднага щом стане самостоятелен. Съзнаваше, че дотогава ще трябва да изчака още няколко години и затова прие пътуването до Съединените щати като глътка чист въздух: щеше да опознае завидната демокрация на американците и да се поучи от нейните уроци; щеше да чете каквото си пожелае, без да го с грижа за католическата цензура, и да върви в крак с модерната мисъл. Докато в други краища на света се сриваха монархии, раждаха се нови държави, колонизираха се континенти и се изобретяваха чудеса, в Чили парламентът дебатираше относно правото на прелюбодейците да бъдат погребвани в осветени от църквата гробища. Пред дядо си не смееше да спомене за Дарвиновата теория, която осъществяваше революция в човешкото познание, и пилееше цели следобеди в обсъждане на недоказуеми чудеса на светци и мъченици. Допълнителен стимул за пътуването беше споменът за малката Лин Съмърс, който с угнетителна натрапчивост смущаваше неговата привързаност към Нивеа, въпреки че той не признаваше това дори в дълбините на душата си.

Северо дел Валие не разбра кога и как у него се роди мисълта да се ожени за Нивеа — може би това не бе тяхно решение, а на семействата им, но нито един от двамата не се разбунтува срещу тази съдба, защото се познаваха и питаеха обич един към друг още от деца. Нивеа произхождаше от един клон на фамилията, който бе живял в охолство, докато баща й бе жив, но след смъртта му неговата вдовица бе обедняла. Един състоятелен вуйчо, изтъкната фигура от войната, на име дон Франсиско Хосе Вергара, бе помогнал при възпитанието на племенниците си, „Няма по-лоша бедност от тази на разорения, защото трябва да създава привидност за нещо, което вече не притежава“, бе споделила веднъж Нивеа с братовчед си Северо в един от онези моменти на внезапно прозрение, които я спохождаха. Беше с четири години по-малка от него, но много по-зряла и точно тя установи помежду им онзи тон на обич още от детството, който със здрава ръка превърна в нежната връзка, която ги свързваше, когато Северо заминаваше за Съединените щати. В огромните стари къщи, които обитаваха, изобилстваха скрити кътчета за тяхната любов. Опипвайки се в тъмнината, братовчедите откриха непохватно, като малки паленца, тайните на своите тела. Милваха се с любопитство, изследвайки разликите и недоумяващи защо той има едно, а тя — друго, вцепенени от свян и виновност, безмълвни, защото неизреченото сякаш не се случваше, бе недействително и по-малко греховно. Изследваха се набързо и уплашени, съзнаващи, че не могат да разкажат за тези игри между братовчеди дори на изповедника, макар и така да се обричаха на вечни мъки в ада. Хиляди очи ги шпионираха. Възрастните слугини, които бяха присъствали на раждането им, закриляха тяхната невинна любов, ала лелите, стари моми, бдяха като гарвани; нищо не убягваше от техните пресъхнали очи, чието единствено занимание бе да запечатват всеки миг от живота в семейството; нищо не оставаше скрито от техните мрачни езици, които разпространяваха тайните и подклаждаха свадите, макар и само в рода, понеже всичко си оставаше вътре между стените на тези къщи и опазването на честта и доброто име на семейството беше всеобщ дълг. Нивеа късно се бе замомила и на петнайсет години още имаше тяло на момиче и невинно лице и нищо във вида й не разкриваше силата на нейния характер. Нисичка, закръглена, с големи тъмни очи, които като че ли бяха единственото нещо, което се запомняше у нея, тя оставаше незабелязана, докато не отвореше уста. Сестрите й се трудеха да си осигурят блаженство в рая чрез четене на набожни книги, а тя скришом поглъщаше статиите и книгите, които братовчед й Северо й носеше тайно, както и класиците, които й даваше нейният вуйчо Хосе Франсиско Вергара. При все че почти никой не обсъждаше подобни въпроси в семейството, тя измъкна отнякъде идеята за правото на жените да гласуват. Първия път, когато я изрече гласно по време на един семеен обяд в дома на дядо Агустин дел Валие, всички се вцепениха от ужас. „Кога жените и бедните най-сетне ще добият право на глас в тази страна?“ — запита Нивеа ни в клин, ни в ръкав, забравяйки, че децата нямат право да говорят в присъствието на възрастни. Старият патриарх Дел Валие удари с юмрук по масата, при което всички чаши полетяха, и й нареди незабавно да отиде да се изповяда. Нивеа мълчаливо изтърпя наказанието, наложено от свещеника, и отбеляза с обичайната си страст в своя дневник, че не възнамерява да се откаже, докато не постигне елементарни права за жените, дори това да й струва изгонване от семейството. Бе случила с изключителна учителка — сестра Мария Ескапуларио, — която носеше сърце на лъвица под монашеските одежди и бе забелязала интелигентността на Нивеа. Пред това момиче, жадно поглъщащо всичко, отрупващо я с въпроси, които дори на нея самата никога не й бяха хрумвали, предизвикващо я с неочаквани за възрастта си разсъждения и пращящо от жизненост и здраве под ужасната униформа, монахинята се чувстваше удовлетворена като учителка. Единствено Нивеа възнаграждаваше упоритите й усилия на дългогодишен преподавател на безброй богати момичета с бедни умове. От обич към нея сестра Мария Ескапуларио системно нарушаваше правилника на колежа, създаден така, че да превръща девойките в безропотни създания, и водеше с нея разговори, които биха ужасили игуменката и духовния директор на колежа.