Борис Виан - Сърца за изтръгване

— Ръчната работа е по-евтина — обясни дърводелецът. — Машините са скъпи, докато боклуци като този и пет пари не струват.

— Строго ги възпитавате тук — отбеляза Жакмор.

— Ръчно или на машина? — повтори дърводелецът.

— На машина — каза Жакмор.

— То се знае… — измърмори дърводелецът. — За да ми се похабят уредите…

— За утре — каза Жакмор.

После, за да го умилостиви, се направи, че се интересува от работата му.

— Какво работите? — попита той.

— За черквата — отвърна дърводелецът, — амвон.

Изглеждаше едновременно горд и смутен. Когато говореше, от голямата му уста хвърчаха безброй ситни пръски.

— Амвон? — каза Жакмор.

Той се приближи, за да го разгледа по-добре. Наистина беше амвон. Амвон с капаци. Старинен модел, Жакмор никога не беше виждал подобно нещо.

— Аз никога не съм бил на село — поде той. — Знаете ли, в града не ги правят съвсем така, затова ми е интересно да видя.

— В града — каза дърводелецът — не вярват вече в бога.

Той погледна злобно Жакмор. В този момент чирачето изпусна брадвето си и тупна по очи върху дънера, който дялкаше. Неочакваната тишина стресна Жакмор. Той се обърна и се приближи до детето. През това време дърводелецът се беше отдалечил на няколко крачки и се връщаше с една стара консервна кутия, пълна с вода, чието съдържание изля грубо върху тила на чирачето. А щом видя, че това не дава резултат, хвърли по него и кутията. То си пое дъх и Жакмор, възмутен, се приближи, за да му помогне, но в този момент мършавата, нечиста ръка на чирака вече започваше немощно и монотонно да удря с чука.

— Вие сте прекалено груб — каза Жакмор на дърводелеца. — С дете на тази възраст! Засрамете се.

Ударът, който получи в брадата, за малко не го събори и той отстъпи две крачки, за да запази равновесие. Внимателно опипа челюстта си. Брадата му бе посмекчила удара.

Дърводелецът бе подновил работата си, сякаш нищо особено не е било. Между два удара с чука, той каза:

— Ела да го видиш в неделя. Ще бъде монтиран. Хубав амвон.

Той гордо го погали. Светлият полиран дъб сякаш потръпваше от ласката му.

— Леглата ти ще бъдат готови утре — прибави той. — Ела да си ги вземеш. Към пет часа.

— Ясно… — отговори Жакмор.

Ударите се подновиха. Миризмата на туткал ставаше все по-силна. Жакмор погледна още веднъж чирачето, вдигна рамене и излезе.

На улицата беше спокойно. Той тръгна да се прибира. Когато минаваше пред прозорците, пердетата потрепваха. Едно момиченце излезе, пеейки. То носеше емайлирана кана, голяма колкото него. На връщане вече не пееше.

30 август

Анжел и Жакмор бяха седнали в големия хладен хол. Прислужницата сновеше и приготвяше питиетата. Тя постави чашите и каната пред Анжел. Прозорците и вратата бяха отворени към градината. От време на време някое насекомо влизаше и шумът от крилата му отекваше във високото помещение. Всичко бе в покой.

Жакмор отвори уста:

— Леглата ще бъдат готови днес в пет часа — каза той.

В такъв случай сигурно са готови — отвърна Анжел. — Сигурно става дума за пет часа сутринта.

— Така ли? — попита Жакмор. — Тогава наистина са готови.

Те млъкнаха и отпиха мълчаливо. Жакмор се поколеба за миг и отново наруши мълчанието.

— Не искам да ви говоря за неща, които не са нови за вас и които навярно ще ви отегчат — каза той, — но това, което видях вчера в селото, ме учуди. Хората тук са странни.

— Странни ли ги намирате! — попита Анжел.

Той беше учтив, но тонът му не показваше особен интерес. Жакмор усети това и реши да се измъкне.

— Да — каза той. — Намирам ги странни. Но предполагам, че техният манталитет ще ми се изясни, когато ги опозная по-добре. В крайна сметка и другаде бих бил така учуден. Аз съм нов.

— Без съмнение — увери го разсеяно Анжел.

Една птица премина като стрела в отрязъка на прозореца. Жакмор я проследи с поглед.

— Естествено — продължи той, сменяйки рязко темата — вие не бихте се съгласили да ви психоанализират?

— Не — каза Анжел. — Това наистина не би ми харесало. Между впрочем не съм и интересен. Аз изпитвам интерес, това е друго.

— Към какво? — попита Жакмор, който полагаше неимоверни усилия, за да поддържа разговора.

— Към всичко и към нищо — отвърна Анжел. — Към живота. Обичам да живея.

— Имате късмет — прошепна Жакмор.

Той изпи на един дъх това, което бе останало в чашата му.

— Вкусно е — забеляза той. — Мога ли да си сипя още?

— Чувствувайте се като у дома си — отвърна Анжел. — Не се стеснявайте.