Борис Виан - Сърца за изтръгване

Жакмор го повика:

— Затруднен ли сте? — попита той.

Човекът се изправи и успя да седне. Той пусна от устата си това, което беше уловил.

— Какво казвате? — попита той.

Наведе се над греблата и приближи лодката си до брега. След малко тя се допря до него. Така Жакмор разбра, че брегът се спускаше отвесно под водата, като някаква пукнатина в нея.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Жакмор.

Човекът го погледна. Беше облечен в дрипи от стар чувал.

— Чужденец ли сте? — рече той.

— Да — отговори Жакмор.

— Иначе нямаше така да ми говорите — каза почти на себе си човекът.

— Можехте да се удавите — продължи Жакмор.

— Не и в тази вода — отвърна човекът. — Тя е променлива, понякога не носи дори и едно дърво, друг път и камъните остават на повърхността й; но човешките тела винаги плуват, без да потънат.

— Какво стана? — попита Жакмор. — От лодката ли паднахте?

— Вършех си работата — рече човекът. — В тази вода хвърлят всичко мъртво, а аз го вадя. Със зъби. За това ми плащат.

— Но това би могло да стане и с мрежа — каза Жакмор.

Той изпитваше някаква тревога, имаше усещането, че говори с обитател на друга планета. Чувство, добре познато, разбира се.

— Трябва да ги вадя със зъби — отговори човекът. — Всички мъртви и гнили неща. Затова ги и хвърлят. Често ги оставят нарочно да изгният, за да ги хвърлят. И аз трябва да ги вадя със зъби. За да се скапват между зъбите ми. За да цапат лицето ми.

— Много ли ви плащат за това? — попита Жакмор.

— Дават ми лодката и ми плащат със срам и злато.

При думата „срам“ Жакмор се дръпна, а после се упрекна за това си движение.

— Имам къща — каза човекът, който бе забелязал движението на Жакмор и се усмихваше. — Дават ми храна. Дават ми злато. Много злато. Но нямам право да го харча. Никой нищо не иска да ми продава. Имам къща и много злато, но трябва да преглъщам срама на цялото село. Те ми плащат, за да имам угризения вместо тях. За всички злини и мръсотии, които вършат. За всичките им пороци. За всичките им престъпления. За пазара на старците. За изтезаваните животни. За чираците. И за боклуците.

Той спря за миг.

— Но това не е интересно за вас — продължи той. — Да нямате намерение да оставате тук?

Последва дълго мълчание.

— Да — отвърна накрая Жакмор. — Ще остана тук.

— Тогава ще станете като другите — каза човекът. — Вие също ще си живеете със спокойна съвест и ще хвърляте върху ми вашия срам. И ще ми давате злато. Но нищо няма да ми продавате срещу него.

— Как се казвате? — попита Жакмор.

— Ла Глоар 1 1 Слава (фр.) — Б.пр. — отвърна човекът. — Те ме наричат Ла Глоар. Това е името на лодката, аз вече нямам име.

— Ще се видим отново… — рече Жакмор.

— Ще станете като тях — продължи човекът. — Няма да ми говорите. Ще ми плащате. И ще ми хвърляте мършите си. И срама си.

— Но защо вършите това? — попита Жакмор.

Човекът вдигна рамене.

— Преди мен имаше друг — каза той.

— Но как го заместихте — настоя Жакмор.

— Първият, който се засрами повече от мен, взима мястото ми — отговори човекът. — В това село винаги е било така. Много силно вярват в бога. Имат си съвест. Никога обаче угризения. Но този, който се отпусне… Този, който се разбунтува…

— Го качват на „Ла Глоар“… — довърши Жакмор. — И вие сте се разбунтували.

— О, това не се случва често. Може би ще бъда последният, майка ми не беше оттук.

Той седна в лодката и хвана греблата.

— Трябва да работя — каза той. — Довиждане.

— Довиждане.

Жакмор го изгледа как се отдалечава бавно по блестящата червена повърхност на водата и продължи пътя си. Църквата, приличаща на яйце в гнездо, беше вече наблизо. Когато стигна, той бързо изкачи седемте стъпала и влезе. Преди да поговори със свещеника, искаше да разгледа вътрешността.

Една сложна мрежа от подпорни и съединителни греди поддържаше шистовата облицовка на яйцевидния кораб. Пред Жакмор се издигаше олтарът от черен гранит със зелени култови предмети. Между две греди, вдясно, амвонът, съвсем нов, издигаше белезникавия си силует с разтворените си капаци.

За пръв път Жакмор виждаше толкова хитроумно построена църква, с яйцевидна форма без каменни колони, без арки и кръстосани островърхи сводове, без барабани и фанфари и без грижа за утрешния ден. Дървени части, сглобени по странен начин, опасваха крепките стени и представляваха носещо скеле. Централните бяха покрити с дълбока резба и Жакмор различи, че са шарени; в тъмнината блестяха само очите на издяланите светци, демони и змии. Вътрешното пространство на църквата беше свободно. Един овален стъклопис под олтара пропущаше отвъдморскосиня светлина. Без него в църквата би било тъмно. От двете страни на олтара два свещника с многобройните си запалени свещички хвърляха трептящи отблясъци и смущаваха мрака със смътното си сияние.